Да си припомним, че операта е особен медиен феномен в бурния деветнадесети век. Тя става особен призив за борба, за свобода. Росини, Майербер, голямата френска опера владеят оперните театри. Когато на хоризонта се появяват Верди и Вагнер те трябва да намерят своя път в една доста разнолика реалност в света на операта. Да открият призванието си като творци на новия оперен театър. Лиричната мелодрама в италианската традиция е водеща, Верди създава според тези традиции свои територии, от бел кантото към историческата патриотична опера към битовата и в края на живота си в осмисляне на целия извървян път в гениалните „Отело“ и „Фалстаф“. Творбите се раждат в революционна Италия, в диалог и симбиоза с големите драматрузи – Шекспир, Шилер, Виктор Юго, Адександър Дюма-син и др.
Вагнер предлага своя модел на музикалната драма, тоталния театър, синтез на всички изкуства, като съживява немската митология, превръща я в неповторима сага на човешката същност. Вагнер е поет, философ, либретист на оперите си. Верди отстоява изискванията си в работата с либретиста, въпреки че често е недоволен.
Рихрад Вагнер, философът, поетът, драматургът е своеобразен синтез на филосовска мисъл, поезия и музикална гениалност. Наследник e на традициите на немския симфонизъм, на влиянията на немската философия и поезия, на немския романтизъм.
Джузепе Верди, неповторимият мелодик е наследник на италианската мелодрама, на традициите на Палестрина, сродява се с високите върхове на европейската драматургията. Музикалната тъкан на творчеството си изтъкава със словото на литературните гении и уникалната си дарба – мелоса. Гениалната му мелодична инвенция е израз и на вокалността на италианския език. С „татко“ Верди израства още в първите стъпки всеки певец. Пленил света на операта, Маестро Верди е истинския владетел на оперените театри, музиката му ги храни, а публиката и до днес се вълнува и обича героите му.
Докато това не е така с Вагнер. „Италианският“ Вагнер, както често музикантите говорят за оперите на немския композитор от ранните му години срещаме по-често на оперния афиш, отколкото неговия „Пръстен“ и последните му заглавия.
Вагнер е различен. Той е истинско предизвикателство за всеки оперен театър, дръзнал да покори неговия „Пръстен“. Тази творба на неговия живот изисква специални вагнерове певци, голям вагнеров оркестър и още много други неща. Ако Верди е душата на оперния свят, то Вагнер е претенциозен, голямо изпитание за театри и музиканти, не по-малко и за публиката.
Вагнер е единствения композитор, успял да въвлече в идеите си владетели и покровители, да сбъдне мечтата си за издигането на свой театър, в който неговата философия за синтез на изкуствата, за различното общуване на публиката с изкуството му да стане реалност. Там, на зеления хълм в Байройт един необикновен ритуал всяка година събира музиканти и елит на обществото в един странен ритуал – изживяването Вагнер.
Верди няма нужда от свой театър. Негова е Миланската Ла Скала и всички театри в света. Неговите герои идват от историята, пленяват ни с човешките драми, с всичко, близко до човека. Вагнеровите – те са митични герои, носещи на плещите си философски послания, митологични сказания.
Времето, което ражда тези два гения е време на революционни промени. Време на борби на барикадите за освобождение, за демократични промени, за повече духовност. Вагнер, революционерът в изкуството е и революционер в живота. Участва във въстанието 1848 г. в Лайпциг. От тук започва неговата сага на пътуване, от място на място. Съдбата го води смело в прозренията за това трудно време на събуждане и воля за нов световен ред.
С музиката на Верди Италия излиза на барикадите. „Va pensier“ - хорът на евреите от операта „Набуко“ се превръща в символ на свободата, до днес това е така. „О родино, тъй красива, изгубена“ е и днес химн за човешка свобода. Някога в далечния 19-ти век той превръща оперните зали в истинска сцена на порива за борба и справедливост.
Този исторически факт е жив и днес. В нашето време на потъпкани човешки права и социална несправедливост оперните театри отново се превръщат в място за израз на протест. На спектакъл на операта „Набуко“ маестро Рикардо Мути призова от оркестрината публиката и заедно с хора от сцената изправената на крака зала се слива в едно със сцената пеейки „О, Родино, тъй мила, изгубена“. Дзукеро, Албано и много други певци създават своята версия на този хор, превърнал се в химн на свободата.
Някога Маркс казва, че за Вагнер се говори повече отколкото за него. „На всякъде където отида се говори само за Вагнер“. Вагнер е властелин на своето време.
Верди се превръща в символ на борбата на Италия за свобода. „Viva Verdi“ се е изписвало по улиците и площадите, по сградите. Това е означавало „Да живее Емануело крал на Италия“. „Viva Verdi”, някога абриаватура на борбата на италианците за освобождение от австрийско владичество е било кодираното послание за революционерите. С музиката му италианците побеждават австрийците, борят се за свободата си.
Верди и Вагнер са два различни величествени хималайски върха, всеки със своите бури. Те завещават на бъдещето своите опуси, без които светът на операта не би съществувал.
Д-р МАГДАЛЕНА МАНОЛОВА