2 юли 1714 г., Ерасбах, Бавария – 15 ноември 1757 г., Виена

В детството си Глук пее в църковните хорове в Комотау (Бавария) и Прага и усърдно изучава цигулка и виолончело. Той е сред най-образованите музиканти на своето време. Двайсет и седем годишен заминава за Милано и става ученик на прочутия маестро Самартини, който му открива много тайни в музиката. В Италия младият немски композитор научава добре италиански, влюбва се в италианската опера и в културата на древния Рим. През 1741 г. съчинява пър­­вата си сценична творба – операта серия „Артаксеркс“ („Ксеркс“). Пре­мие­рата в Ла Скала му донася европейска известност и поръчки за нови опери от Венеция, Торино и Кремона. За сюжети Глук избира истории от мито­ло­гията и от античната епоха, както постъпват повечето автори от неговото време. След четири години е в Лондон. Хладният прием на опери­те му „Артамене“ и „Гибелта на великаните“ го принуждава да напусне Англия и да я намрази. Но в Лондон композиторът се запознава със знаменития Хендел и с неговата величествена и дълбока музика, в която, по думите му, „няма нищо излишно, освен истински драматизъм“. Това ще бъде първият тласък за неговото реформаторско дело.

След дълги странствания из Германия, Дания, Чехия през 1754 г. Глук се ус­тановява във Виена. По това време на мода в австрийската столица е френската комична опера, за която се построява специален театър. Повлиян от най-добрите и образци (Рамо, Гретри, Филидор), Глук създава поредица прек­расни опери, които все пак са повече немски, отколкото френски: „Ост­ро­вът на Мерлен“, „Поправеният пияница“, „Измаменият кадия“ и великолеп­на­та „Поклонниците от Мека“, която предхожда появата на немския зингш­пил и по-точно на „Отвличане от Сарая“ от Моцарт.

От 1754 г., в продължение на цяло десетилетие, Глук заема привилегиро­ва­­ната длъжност диригент на придворната опера. Тогава среща граф Дурацо, интендант на операта, с когото започва да разисква отдавна вълнуващите го проблеми на оперната драматургия. Но Глук все още е в плен на италианс­ката опера серия, на естетиката на големия либретист от епохата Пиетро Метастазио, по чиито текстове написва някои от най-хубавите си творби, но вече започва да търси нови пътища. По същото време Глук е честван в Рим като „велик майстор на италианската опера“ и дори е удостоен с високата титла „кавалер със златни шпори“. Това признание, макар да го ласкае, не го радва истински. За щастие среща Раниеро де Калцабиджи, поет, драматург и оперен либретист – една от най-ярките личности на своето време, и това го импулсира да започне своята реформа. Калцабиджи му вну­ша­ва, че „всяка музика, съпровождаща пеене, всъщност е декламация, сле­до­вателно и на оперната сцена трябва да се декламира, а не да се вокализира самоцелно. Текстът трябва да бъде сбит, разнооб­разен и потресаващ...“. Характерът на новата опера според двамата приятели е в синтеза на малко текст с ярка музика и много зрелищни ефекти. Плод на тези търсения е „Орфей и Евридика“ (1762) – първата новаторска опера на Глук, по текст на Калцабиджи, неговата най- прочута творба за сцената. Следват „Алцеста“ и „Парис и Елена“.

„Когато пишех музиката на „Алцеста“, казва Глук, желаех да се освободя от суетата и своеволията на певците, както и от стремежа на композиторите да угодят на съмни­телния вкус на публиката. Аз просто исках да върна музиката към нейното първоначално предназ­начение – да служи на поезията, на израза и на „тока“, който движи дейст­вието в една драма, като премахва всичко излишно.“ Така операта на Глук не е вече нито „лирична трагедия“ (по френски образец), нито италианска опера серия. Тя е просто опера. Всички елементи предричат раждането на голямата опера („гранд опер`а“) на ХІХ век – целостта на музикалния текст, значението и постоянното присъствие на оркестъра (до­ри в речитативите), драматичната мощ на хоровете, изразяващи развихрени страсти. Авторът на либретото на „Алцеста“ представя Глук в Париж. Кралската академия за музика на Франция е очарована от „Ифигения в Авлида“ и поръчва на композитора шест творби. Той пристига в Париж през 1774 г. Там представя втората (силно преработена, френска) редакция на „Орфей“, нова френска версия на „Алцеста“, „Ифигения в Таврида“ и „Ехо и Нарцис“. Пред­пос­ледната е кулминацията на „душевния анализ“ в оперното му творчество и връх в историята на жанра. От „кавалера Глук“ по-късно се учат Моцарт, Бетовен, Берлиоз и Вагнер.

ГЛУК  НА  БЪЛГАРСКА  СЦЕНА

Творчеството на „Кавалера Глук” е сравнително малко познато у нас, като изключим неговата най- прочута опера „Орфей” / 1762/.   Повече от 50 са сериозните и комичните опери, както и балетите , които ни е оставил.  У нас досега са представени само пет от тях.

На 30 септември 1927 година  Софийската опера представя с голям успех първата си постановка на „Орфей” във виенската й редакция за мецосопран в главната роля. Идеята за този спектакъл е на руският диригент Юрий Померанцев, тогава на работа като главен диригент в София и на известния наш режисьор Петър К. Стойчев, който тогава е и директор.  Художник на декорите и костюмите е първомайсторът Александър Миленков, създал подходяща, стилна среда за сценичното действие. В „Орфей” изключително важна е ролята на хора – наблюдател и коментатор на събитията, но и партньор на главните герои, солидно подготвен от диригента и хормайстор Павел Стефанов и от Померанцев. За главните роли са ангажирани много подходящите – млади, красиви и гласовити: Констанца Кирова / Орфей/, Мария Митович / Евридика/ и Младенка Ангелова / Амур/.  И  трите изпълнителки са прекрасни вокалистки и много  добри актриси, вече с име и признание. На другия ден след премиерата в ежедневникът „Мир” излиза отзив, завършващ с думите:  „От няколко сезона на сме виждали толкова успешна премиера като тази на „Орфей” в Операта, която явно преодоля временната си криза и е във възход !”  /  1.Х. 1927/. Постановката се задържа в афиша на операта за четири години и се играе винаги при пълни салони. Заслуга са успехът, без съмнение, има и балетната трупа, за която тази задача е истинско изпитание. Тук,  младата хореографка Лидия Вълкова, постига един от първите си големи успехи с този все още млад и неукрепнал състав.

През 1931 година Софийската опера се обръща отново към  шедьовъра на Глук.  Този път постановката е дело на главния диригент Херман Щанге и главния режисьор Христо Попов. Сценографията е отново на Александър Миленков, както и хореографията на Анастас Петров.  В ролите : Диана Герганова / Орфей/, Цветана Табакова / Евридика/,  Младенка Ангелова / Амур/. Интересно е, че по това време, през сезон 1930 – 1931, считан за един от силните довоенни сезони на нашата първа оперна сцена, се реализират цели  9 , при това успешни премиери, като част от тях са първи за България / „Вълшебната флейта”, „Ако бях цар” на Адолф Адан, „Турандот” на Пучини, „Тайнхойзер” от Вагнер , Хофманови разкази” на Жак Офенбах, „Алцек” на Маестро Атанасов/,  в афиша присъстват повече от 35 различни заглавия,  всеки четвъртък се изнасят премиерни симфонични концерти – тогава е и първото изпълнение на Деветата симфония на Бетовен / под ръководството на Херман Щанге,  повторено след премиерата още пет пъти!

Третата софийска постановка на „Орфей” е през военната 1942  година -  по-точно на 6 май 1942,  през сезона 1941- 1942 , останал в историята на театъра с шест успешни премиери, сред които и две първи – на балета на Марин Големинов „Нестинарка”, поставен от незабравимата Мария Димова и прекрасната комична опера на Фридрих фон Флотов „Марта или Панаирът в Ричмонд”/ днес незаслужено пренебрегвана от нашите музикални театри/. Третата реализация на операта на Глук  се осъществява от главният диригент Асен Наденов и главният режисьор Драган Кърджиев, заедно с художника Асен Попов и Лидия  Вълкова- Бешевич, вече от Германия, която прави истински фурор с мащабната си хореография с участието на цялата балетна трупа и голям миманс. В заглавната роля блестят две даровити певици – Таня  Цокова и Райна Стоянова. За първата, тази опера е връх в кариерата й, след време тя ще се омъжи и ще назове двете си деца – Орфей и  Евридика!  Самата Евридика е очарователната Нели Карова, по- късно любима певица на червения вожд и почитател на операта Вълко Червенков, дублирана от  младите й колежки Цветана Дякович и Мария Стефанова, а  като Амур се представя красивата Людмила Максимова. Постановката се радва на голям интерес от зрителите и се задържа за няколко години в афиша на операта.

Четвъртата и, за съжаление, засега последна постановка на „Орфей” в националната ни опера, е  през сезона 1969 – 1970,  на 10 април 1970. Пишещият тези редове имаше шанса да присъства на тази паметна премиера, дело на балетмайстора, тук и режисьор- постановчик,  Богдан Ковачев от Пловдив и на доайена на българската диригентска колегия, Асен Найденов.  Сред стилната и изискана сценография на  Мариана Попова операта на  Глук и Калцабижди бе представена в пълния й блясък – като опера- балет с непрекъснато, динамично развиващо се действие. Много силни бяха постиженията на Рени Пенкова като Орфей и Мария Димчевска като Евридика. Този сезон също бе един от най- плодоносните за първата ни сцена. Цели 10 оперни и балетни премиери, сред които: „Борис Годунов”, „Евгений Онегин”, „Сватбата на Фигаро”, „ Момчил”, „Ромео и Жулиета”...

Първата и засега единствена постановка на „Орфей” извън столицата, е на Русенската опера. На 19 декември 2014, по повод  300 годишнината от рождението на композитора, беше представена сценичната версия на режисьора Огнян Драганов и младия диригент от Италия Роберто Рега. Хореографията подготвиха  Виолета Витанова и Станислав Генадиев. В главните роли се представиха Петя Цонева / Орфей/, Мария Цветкова / Евридика/ и Диана  Василева / Амур/.  Хоровата партия застъпи самодейният хор „Васил Арнаудов” с хормайстор Свилен Димитров. Постановката нямаше успех и  достатъчно убедително певческо покритие, поради което падна от афиша на Русенската опера, преживяваща през тези години сериозна творческа криза.

Останалите големи сериозни опери на Глук : „Алцеста”, „Армида”, Ифигения в Таврида”, „Ифигения в Авлида” и „Парис и Елена”, за съжаление, са все още непознати на нашата публика, а заслужават вниманието й.  Три от комичните опери на композитора са представени с успех у нас, като най- известна и играна е „Измаменият кадия”/, поставена  за първи път през 1980 в Сливен от Павел Герджиков, а след това и в Ямбол през 1984.  През 1982  година Павел Герджиков и диригентът Недялко Недялков я реализиран и на столична сцена / 16 юни 1982/ със сценографията на Радостин и Бояна Чомакови.

Първата комична опера на Глук, представена у нас, е по идея на акад Пламен Карталов, основател на Камерната опера в Благоевград.  Заедно с диригента Камен Големинов той реализира „Поклонниците от Мека или Неочаквана среща”, една от най- интересните комични творби на реформатора Глук , създадена през 1764 година за Виена.

През 1991 година в Пловдив режисьорът от Софийската опера Николай Николов постави „Поправеният пияница” или „Двойната метаморфоза” / 1760/, като музикалното ръководство беше дело на Борислав Иванов.

Друго интересно събитие беше първата българска реализация на балета на Глук „Дон Жуан” по либрето на Раниеро де Калцабиджи, в хореографията на Фьодор Бакалов, с диригент Кръстьо Марев и сценограф Мариана Попова – също на пловдивска сцена, с което се изчерпва българската Глукиада.

А ЕТО И СЪДЪРЖАНИЕТО НА ШЕДЬОВЪРА НА ГЛУК

Орфей и Евридика

Опера в 3 действия (5 картини)

Либрето Раниеро де Калцабиджи (по античния мит)

Първо изпълнение: 5 октомври 1762 г., Виена

Първо изпълнение в България: 30 септември 1927 г., София

Действащи лица

Орфей – тенор/мецосопран

Евридика – сопран

Амур – сопран

Място и време на действието: Стара Гърция, приказно

Съдържание

Първо действие

Гора пред гробницата на Евридика. Орфей горчиво плаче за своята прекрасна любима, умряла от ухапване на змия. Заедно с него скърбят и приятелите му. Отчаянието на певеца трогва душата на пленителния бог на лю­бовта Амур. Той се появява пред Орфей, утешава го и му дава добър съвет: да вземе вълшебната лютня и смело да тръгне към подземното царство. Там ще намери своята любима и ще я върне на земята. Но трябва да бъде много внимателен и да изпълни две условия: с песните си да покори и трогне владе­телите на подземното царство и през целия обратен път, докато изведе оттам Евридика, да не я погледне. В противен случай Орфей няма да види повече красивата девойка, а тя никога няма да се върне при живите. Окрилен от голя­мата си любов, Орфей взема лютнята и тръгва на път.

Второ действие

Орфей е стигнал до подземното царство и се готви да премине река Стикс, но злите демони и фурии преграждат пътя му. Тогава той взема лютня­та си и запява. Нежното му пеене омилостивява развилнелите се същества и те го пускат да премине Стикс. Така първото условие на боговете вече е изпълнено.

*

Орфей стига до Елизиума, царството на покоя. Тук най-сетне намира своята Евридика. В царството на вечната тишина настава радост и весе­лие – всички научават, че е дошъл Орфей, воден от голямата си любов. Започ­ват песни и танци в прослава на най-светлото човешко чувство. Орфей хваща за ръка своята любима и без да се обърне към нея и да я погледне, я повежда към белия свят, към живота.

Трето действие

Мрачна, дива и скалиста пещера. Пътят е тежък и труден. А за Орфей е още по-тежък, защото няма право да погледне своята любима. Евридика не знае това и изпада в отчаяние, защото мисли, че Орфей не я обича вече. Тя го моли да я погледне поне за миг, но той настоява да има малко търпение – скоро всичко ще стане още по-хубаво отпреди. Но Евридика не вярва. Тя е готова да се върне в подземното царство, плаче и го моли. Орфей не издържа на жалните є молби и забравил за миг обещанието си пред Амур, се обръща. Фаталната грешка е направена. Евридика пада мъртва. Отчаян, Орфей е готов да умре, да последва своята единствена любов в смъртта. Изважда кинжала си, но неочаквано се появява Амур, пратеникът на боговете и бог на любовта. Той съобщава на певеца, че боговете отново са трогнати от безпределната му любов и са готови да му върнат Евридика.

*

В храма на Амур Орфей е довел своята любима. Хорът приветства завръщането на певеца и Евридика в Елада, възхвалява тяхната любов. Голяма танцова сцена отново представя пътя на Орфей до подземното царство. Хорът пее за силата на изкуството и любовта, които са способни да победят смъртта.

ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ