Наскоро поставената „Тристан и Изолда” от академик Пламен Карталов за първи път на родна сцена, в Софийската опера, бе изключително събитие в нашия културен живот. Постановката се оцени високо от публиката и чуждата критика и определено може да се каже, че доказа, че нашата Национална опера е във възход и нейните спектакли са вече съизмерими с нивото на водещите европейски сцени.
Но може да се каже, че оперите на Вагнер са сравнително рядък гост на нашите сцени. Причините са много. На първо място – българската публика, която предпочита главно италианските автори и преди всичко Верди, Росини, Доницети и Пучини. На второ място - певците ни, подготвени главно за италианския и руския репертоар. Така че не е изненадващо, че до Втората световна война у нас са реализирани само: „Летящият холандец”, „Танхойзер”, „Лоенгрин” и „Рейнско злато”.
На 10 февруари 1930 е първата българска среща с Вагнер. Диригентите Венедикт Бобчевски и Херман Щанге и режисьорите Илия Арнаудов и Николай Веков подготвят старателно и прецизно, „по-немски” „Холандеца” в София. Първите, при това успешни, „вагнерови” певци у нас са: Цветана Табакова, Михаил Попов, Любен Минчев, Цветан Каролев.
На 30 януари 1931 главният диригент Щанге поставя „Танхойзер”, заедно с режисьора Николай Веков. Представянето на тази опера също се превръща в една сензация за културна София. Доказва израстването на театъра. Всъщност, 30-те и 40-те години могат да се определят като един от най-успешните периоди в историята на института. Херман Щанге работи къртовски с певците, хора и оркестъра, за да постигне трудния и непривичен за тях вагнеров стил. Младата и много гласовита и темпераментна драматичка Цветана Табакова, считана за едно от големите явления на певческа България преди войната, е внушителна, царствена Елизабет. В заглавната роля е премиерът Стефан Македонски, Волфрам е основателят Петър Золотович, Валтер – Константин Каренин / руски белоемигрант, тенор от световна класа!/, Волфрам – Михаил Попов, Венера – Люба Кръстева. Един, наистина първокласен състав!
След 3 години Операта се обръща отново към този автор. С „Лоенгрин” на 5 октоври 1934 се открива сезонът 1934/ 1935. Диригент е Моисей Златин, режисьор, немският възпитаник Драган Кърджиев, сценограф Александър Миленков. Лоенгрин е Константин Каренин, Елза – Цветана Табакова, тази изгряваща звезда, за съжаление, починала твърде рано, Телрамунд – Събчо Събев, Ортруд – Констанца Кирова. Премиерата минава с огромен успех. Аплодисментите на финала са бурни, възторжени. „Лоенгрин” става „гвоздея на сезона” и се играе дълго при пълни салони. След време се възстановява на няколко пъти с нови солисти. През 1939 „Танхойзер” се поставя за втори път.
През „военния сезон” 1943- 1944 излизат само три премиери. На български едноактни балети по музика на Филип Кутев и Петко Стайнов по хореография на знаменитата Мария Димова и нова постановка на „ Лучия ди Ламермур” от Доницети с Катя Апостолова и Любен Минчев. „Гвоздеят” на сезона е първата реализация у нас на „Рейнско злато” – диригент Асен Найденов, режисьор – директорът на Франкфуртската опера Ханс Майснер.
Според спомените на хористката Злата Божкова, премиерата направила „грандиозно впечатление, както с режисурата и музикалното изпълнение, така и с техническите постижения”. Като Вотан отбелязва един от най-големите си успехи баритонът Христо Бръмбаров, един голям певец и артист, тогава в апогея си, забележителни характерни образи правят Събчо Събев като Алберих и Георги Хинчев като Миме. За два месеца операта е играна осем пъти, след което слиза от репертоара. Идва превратът от фаталния Девети септември.
+++
Тук трябва да отбележим, че двете гостувания на Франкфуртската опера / през 1938 на два пъти и през 1940/ и на Хамбургската опера през 1943 с немски и по-специално с Вагнеров репертоар, повлияват силно на нашите артисти и се приемат много добре от музикалната ни публика. При това те са водени от двама именити диригенти и тълкуватели на композитора- Франц Конвични и Ханс Сваровски и от режисьорите- интенданти Ото Фриц и Ханс Майснер.
През ноември 1938 година представя цялата тетралогия на Вагнер в 4 вечери / 10, 11, 13 и 15 септември/ под ръководството на Франц Конвични, едно голямо събитие в българския музикален живот преди войната. Всичко това дава тласък на рецепцията на Вагнер у нас.
+++
След преврата от 1944 година Вагнер за известно време е извън репертоарните търсения на музикалните ни театри – по идеологически причини. През 1959 проф Драган Кърджиев и диригентът Атанас Маргаритов поставиха „Летящият холандец”. Тя не се игра дълго, защото публиката беше отвикнала от този стил. На по-голям успех се радваше „Лоенгрин”, реализирана на български език / както всички вагнерови заглавия дотогава!/ от режисьора Михаил Хаджимишев, художничката Ани Хаджимишева и главния диригент Асен Найденов. Съставът беше доста силен: Юлия Винер, Надя Афеян, Любомир Бодуров, Любомир Михайлов. Игра се дълго, при голям интерес от публиката, сезони наред.
Когато акад. Пламен Карталов пое и обнови Националната ни опера / преживяла дотогава известни кризисни периоди/, интересът към Вагнер бе подновен. Вече на друга основа. Поставиха се оперите от „Пръстена” на езика на оригинала, за наша гордост ! на изненадващо високо ниво, с прекрасни млади певци, усвоили трудния вагнеров музикален стил. Постановките се приеха като истински събития и отбелязаха връх в историята на института. Това бе първата мащабна вагнерова серия в Югоизточна Европа, бих казал на световно равнище – във всяка отношение, като музикална интерпретация, като постановъчен замисъл и реализация, работа с артистите, като техника и художествено осветления, като модерна и функционална сценография. Спектакли, достойни за всяка голяма световна сцена.
Мисля, че Вагнер се постави добре и на някои сцени в страната. На първо място бих посочил работата на Димитър Узунов като режисьор, след специализацията му във Виена, и на Ромео Райчев, а също и на голямата ни сценографка Мариана Попова в Русе над „Летящият холандец” през 1969 г. с двама забележителни певци- артисти: Анастас Анастасов и Мария Венцеславова- Анастасова. „Холандецът” имаше и своята успешна варненска премиера през 1980 с Кирил Кръстев под режисурата на Кузман Попов, а през 1983 и в Стара Загора от немски постановъчен екип и диригента Димитър Димитров. В Русе през 1994 г. немският режисьор Валтер Айхнер и диригентът от Швейцария Никола Близнаков поставиха на сравнително добро ниво на немски език „Танхойзер” с немски и български солисти.
Огнян Стамболиев