ДОБРИНКА ТАБАКОВА

Авторът на „Безсмъртния Шекспир“ се радва на световно признание

В нейната съдба има нещо приказно. На 6 години, още с първите уроци по пиано усеща призванието си – музиката, 10-годишна записва първото си произведение, на 11 години заминава с родителите си за Великобритания. 17-годишна, по-рано от обичайната възраст е приета с т.нар. „unconditional offer"[1]в престижната лондонска консерватория „Гилдхол скул“, която завършва с отличие. Впоследствие животът й е низ от ангажименти и спечелени конкурси – кой от кой по-престижен и отговорен. „Зад всичко това обаче стои невероятно много труд и постоянство и, разбира се, много късмет“, казва Добринка Табакова, композитор, който впечатлява с младостта и с позитивната си нагласа. „Благодарна съм, че от много ранна възраст открих това, което искам да правя в живота си и започнах да сътворявам мелодии. Но едно нещо е да имаш талант и мотивация, съвсем друго – да ги приложиш по най-добрия начин“, казва тя.

В рода й няма музиканти – преобладават лекари и учени. Прочутият пловдивски издател Христо Г. Данов е чичо на прадядо й. „Ако има чудо, то е че се родих в семейство на личности, които оценяват изкуството. Успях без връзки в музикалните среди. Бях приета да уча композиция, пиано и дирижиране в Младшия отдел на Кралската Академия в Лондон. Там видях обява за конкурс за майсторски класове с Пиер Булез и Янис Ксенакис във Франция. Дълго чаках за виза, след това в Кале, на френската граница – бяха съвсем различни времена. В този майсторски клас в Авиньон, бях най-малката, едва 15-годишна. Останалите участници бяха бакалаври “, спомня си Добринка Табакова. Тя споделя, че още тогава музиката, която пише, е съвсем различна от тази на други начинаещи композитори, но получава признанието на Ксенакис – архитект, прочул се с произведенията си за ударни инструменти.

„Импровизирах на пианото още когато бях на 7 години. Допадат ми композитори като Яначек, който по много интересен начин преплита националната си идентичност с нещо много европейско. Месиен е другото име, което безкрайно много уважавам и се вдъхновявам от неговата човечност и вяра, а също и от връзката му с природата“, споделя Добринка Табакова. Тя е убедена, че е въпрос на нагласа възприемането на класически произведения от съвременни композитори. Те трябва да се слушат без предубеждения и тогава могат да бъдат приети и одобрени в степента, на която априори се радват класиците от миналото. „Не може без жива музика, защото тя не е музей, в който да се разхождаш. Трябва да има нови композитори и нови произведения, които да поддържат традицията.“

С Максим Рисанов, роденият в Украйна виолист и диригент, се запознават в годините в „Гилдхол скул“. Там среща и Кристина Бламане, сега първи виолончелист на Лондонската филхармония, за която е написала концерт. „Винаги търся колеги, които имат любопитство в музиката. Не са ми интересни хора, които не са отворени към нов репертоар. Много от тях стигат до Брамс, до ранния 20-ти век, примерно Стравински и живеят с усещането, че са постигнали възможното със своя инструмент. Разбира се, не бива само те да бъдат упреквани за недостатъчния интерес към съвременната музика. Тук трябва да спомена и учителите, които дават на своите възпитаници определени сонати на определени автори, учебници и учебни заведения, които изискват единствено класически репертоар. Вярно е, този „гръбнак“ в музиката е необходим, но не е достатъчен.“

Вкусът към новото в музиката се формира от хора с лична инициатива, убедена е Добринка Табакова. „Аз винаги търся такива хора, защото навсякъде има малка закостенялост, която е продиктувана от усещането за удобство, за нещо, с което сме свикнали. Хората, които програмират концерти, обикновено разсъждават по този начин. И в Лондон е така – модерните произведения се „крият“ преди антракта или са в самото начало. Стига се дотам понякога да не ги пишат в програмите. Била съм на много такива концерти, на които изведнъж те изненадват с нова 5-минутна премиера.

Мисленето ни след романтизма стана голямо, всичко трябва да е грандиозно, да има 80 души в оркестъра. Но интересното за мен е, че в момента има завръщане към бароковите структури – по-камерни представления, по-малки ансамбли, по-малки публики. Според мен трябва повече да се наблегне на качеството, отколкото нещо непременно да бъде бомбастично, огромно. По-кратките концерти също са за предпочитане. В момента работя именно върху разработването на подобен тип идеи. Определено смятам, че това е бъдещето. Трябва да се мисли за такива модели и да не се срамуваме от това. Класическите музиканти и хората, които промотират такива събития, не трябва да се извиняваме за това, че носим в сърцата си нещо, което има толкова дълбока традиция.“

Димитър СОТИРОВ  

[1] Покана, която се отправя към кандидат без обичайните допълнителни изисквания