От 23 до 31 юли т.г. почитателите на оперното изкуство ще могат да видят най-новия мащабен спектакъл на акад. Пламен Караталов и на неговия творчески екип.

СОФИЯ. Нова внушителна сцена ще издигне Софийската опера на площада до храм-паметника „Св. Александър Невски”, но този път от северната страна. Там, в шест вечери - от 23 до 31 юли т.г. - под открито небе ще се разиграе класическата постановка „Набуко” (Nabuco) - първата историко-героична опера на гениалния италиански композитор Джузепе Верди (Giuseppe Verdi; 1813-1901). Най-новият проект на режисьора акад. Пламен Карталов е вторият, който използва внушителния естествен декор на Патриаршеската катедрала - през 2014 г. именитият режисьор постави спектакъла „Борис Годунов” (1869) от големия руски композитор Модест Мусоргски (1839-1881), припомнят от Софийската опера и балет.

Трапецовидната сцена с формата на разгънат свитък (дължина 40 м и дълбочина 10 м), четириетажните Висящи градини на Семирамида, изградени върху масивна пирамидална конструкция, както и една същинска Стълба към небето, завършваща с ръцете на Моисей, е новото сценографско предизвикателство, под което стои творческия подпис на маестро Карталов и на неговия екип.

„Има една много емоционална и съдбовна фраза в операта „Набуко”, която се свързва с днешната демографска, политическа, духовна и икономическа криза у нас: „О, Родино моя, красива и изгубена...” Тази фраза извира от мислите със златни крила, да кацнат по скали и хълмове на родната земя, върху опустошените кули от отминали славни времена и златните арфи на вярващи и на поети, с надеждата Господ да вдъхва песен и да вдъхновява добродетелните. Връзката с плача и стоновете от Хора на евреите от „Набуко” е метафорична с днешното време, когато на родната ни земя се раждат толкова много таланти, хора с огромна енергия от различни слоеве, но поробени от безгрижието, пренебрежението към ценностното, от политическата, икономическа и културна родна безпътица. А плодът от съвкупността на материалното и духовното творчество създава културата на една нация, но без култура каква нация е тя... Затова като призивен камбанен звън, и като от Храм на Спасението, избрахме да звучат посланията от „Набуко” на безсмъртния маестро на италианската революция Джузепе Верди”, споделя Пламен Карталов, който отдавна е доказал, че успешно се справя с предизвикателствата на големи сцени на открито. Сценографската идея на постановката е на режисьора, а дизайнът на костюмите - на Цветанка Петкова-Стойнова.

Истинско звездно присъствие от България, Италия, Израел и Грузия ще украси мултинационалния състав от изпълнители на водещите роли, допълват от „Дондуков” 30. В прочутата Вердиева творба в ролята на Набуко ще блестят баритоните Владимир Стоянов и Кирил Манолов. Четири са изпълнителките на Абигаил: Габриела Георгиева, Йорданка Дерилова, Радостина Николаева и италианското сопрано Сузана Бранкини (Susanna Branchini). В ролята на Захария ще се представят гостът от Италия Роберто Скандюци (Roberto Scandiuzzi), Димитър Станчев и Светозар Рангелов. В останалите роли ще се превъплатят Даниел Дамянов, Даниел Острецов и Росен Ненчев - като Измаел; италианката Дилета Скандюци (Diletta Scandiuzzi, Diletta Rizzo Marin), румънската изпълнителка Оана Андра (Oana Andra), Цвета Сарамбелиева и мецосопраното Шай Блох (Shay Bloch) от Израел - като Фенена; Ангел Христов и грузинският бас Кахабер Шавидзе (Kakhaber Shavidze) ще бъдат Великият жрец; Красимир Динев и Хрисимир Дамянов - Абдало; Елена Стоянова и Силвана Пръвчева - Анна…

Джузепе Верди създава операта „Набуко” през 40-те години на XIX в. Творбата, по либрето на Темистокле Солера (Temistocle Solera; 1815-1878), е съставена от 4 действия, основани на събития, описани в Библията - Книга на пророк Даниил. Набуко е съкращение на италианската интерпретация - Nabucodonosor II - на името на Нововавилонския цар Навуходоносор II (ок. 634 - 562 пр. н.е.). Действието в операта се развива в Йерусалим и Вавилон през 586 г. пр. н.е. и описва нерадостната съдба на евреите, поробени и заточени извън родината си от вавилонския цар...

Премиерата на „Набуко” е на 9 март 1842 г. в миланската Ла Скала (Teatro alla Scala di Milano), а първата постановка на окончателната версия е през септември 1844 г. в Театро Сан Джакомо на о. Корфу. Един от най-известните фрагменти от операта е вълнуващият Хор на евреите: „Лети, мисъл, на златни криле!” (Va, pensiero, sull’ali dorate)...

Преди две години Пламен Карталов каза, че с постановката на „Борис Годунов” е издигнат нов олтар на операта - пред храма „Св. Александър Невски”. На 23, 24, 28, 29, 30 и 31 юли т.г. този олтар ще е сцена и за едно от най-интересните заглавия в творчеството на Джузепе Верди, което самият композитор смята за начало на пътя си в голямото оперно изкуство. Спектаклите ще бъдат дирижирани от руснака Михаил Синкевич и от Жорж Димитров.

Премиерата на „Набуко” е посветена на 125-годишнината от основаването на Софийска опера.

* * *

За повече от 160 години, след нейното създаване, в операта „Набуко” своя талант са представяли знаменити оперни изпълнители: от Джорджо Ронкони (Giorgio Ronconi; 1810-1890), Джузепина Стрепони (Giuseppina Strepponi; 1815-1897) и Никола Проспер-Дериви (Nicolas-Prosper Dérivis; 1808-1880) - участвали в първите постановки, до Мария Калас (Maria Callas; 1923-1977), Гена Димитрова (Ghena Dimitrova; 1941-2005), Николай Гяуров (Nicolaj Ghiaurov; 1929-2004), Лучано Маласпина (Luciano Malaspina; 1909-1951), Пласидо Доминго (Placido Domingo; 1941), Лео Нучи (Leo Nucci; 1942), Хуан Понс (Juan Pons; 1946)...

Сайтът за изкуство и култура artnovini.com предлага на вашето внимание кратка историческа ретроспектива от Огнян Стамболиев, който е сред най-изтъкнатите съвременни оперни критици в България:

Портрет с пастел на гениалния италиански композитор Джузепе Верди (Giuseppe Verdi; 1813-1901) от Джовани Болдини (Giovanni Boldini; 1842-1931). Снимка: Galleria nazionale d'arte moderna e contemporanea, Roma

За „Набуко” и за нейните български премиери

Стоян Попов - един незабравим Набуко

През 1841 година, след шумния провал на втората си опера - „Мнимият Станислав или един ден царуване”, дължащ се преди всичко на слабото и наивно либрето на Феличе Романи, покрусен и от смъртта на съпругата и сина си, Верди решава да се откаже от операта. Напуска дома си, наема евтина мебелирана стая на площад „Сан Романо” в Милано и започва да води отшелнически живот. Не желае дори да прекрачи прага на Ла Скала!

„Една вечер - разказва в едно от писмата си Верди, - на излизане от галерията Кристофорис в Милано, се сблъсках с известния импресарио Мерели, който отиваше към Скалата. От небето падаха едри и тежки снежинки и като ме хвана под ръка Мерели ме убеди да го придружа до театъра. По пътя говорихме за разни неща, като той сподели за проблемите си заради новата опера, която смятал да постави. Поръчал на Ото Николай да я напише, но той не харесал либретото. „Представи си, развика се Мерели, либретото на Темисктокле Солера е великолепно, превъзходно, напълно необикновено! А глупакът Николай не може да го разбере и казва, че текстът бил невъзможен!” И докато разговаряли, стигнали до Скалата. Там Мерели успял да натика в ръцете на все още съпротивляващия се Верди друго либрето на Солера - „Навуходоносор” с думите: „Просто го прочети и ако не ти хареса, можеш да ми го върнеш обратно!”

По-късно Верди ще сподели, че това било голяма и дебела тетрадка, изпълнена с едър, широк почерк, както обикновено пишели тогава. „По пътя към дома, аз усетих отново един от пристъпите на силна тъга, на дълбока печал и безпокойство, които ме измъчваха почти всеки ден и стягаха гърдите ми. Влязох в студената и мрачна квартира, грубо захвърлих ръкописа на масата и застанах пред него неподвижно. При падането тетрадката се разтвори на страница с думите: „Va pensiero sull, ali dorate!” (Лети, мисъл, на златни криле!). Започнаха да чета стиховете нататък и се развълнувах. Звучаха ми като текст от Библията, която обичах да чета. Прочетох един откъс, после втори, трети. Но твърдо решен да не пиша повече за операта, затворих ръкописа и се легнах. Да, но не можах да заспя! Сънят така и не ме споходи. Станах и прочетох либретото не един, не два, а три пъти. До сутринта го научих наизуст! Но въпреки това, на следващия ден отидох в Ла Скала да го върна на Мерели.

- Хм! - каза той като ме видя да го връщам. - Не ти ли хареса?
- Много ми хареса.
- Тогава сядай и напиши музиката.
- Не, не искам да пиша нищо.
- Сядай и започвай, ти казвам! - настоя той, взе либретото от масата, тикна ми го в джоба на палтото, хвана ме за раменете и като ме изтика навън, затвори вратата под носа ми като дори се заключи.

Какво можех да направя? Върнах се у дома с либретото на Солера. Започнах. Днес една строфа, утре - друга, в други ден нова фраза, ария, хор, ансамбъл...”

Либретото на Темистокле Солера извадило Верди от дълбоката меланхолия. Настъпил решителният прелом. Повече нищо не можело да спре и задържи творческата енергия на младия, 28-годишен маестро. През октомври на същата, 1841 година, импресариото Мерели получил готовата партитура на операта „Набуко” (името на библейския цар Навуходоносор се оказало дълго и трудно за италианците!) и както било уговорено, заглавието трябвало да влезе в афиша за карнавалния сезон (стаджоне). За него били ангажирани най- добрите артисти, сред които примадоната-красавицата Джузепина Стрепоне, бъдещата му втора съпруга, и баритона Джорджо Ронкони. Но в програмата за сезона преди „Набуко” импресариото бил включил три нови опери на други, по-известни композитори и затова решил да постави операта на младия и все още неизвестен автор по-късно, през есента. На всички молби на Верди Мерели не давал определен отговор. По съвет на приятели, Верди показал клавира на операта на Стрепони, за която бил написал централната женска партия - Абигаил, дъщерята на Навуходоносор. Увлечена от прекрасната музика, примадоната заявила, че това ще бъде първата й роля за сезона. Заедно с баритона Ронкони успяла да убеди Мерели да включи „Набуко” в празничния афиш.

„Аз бях млад и кръвта ми беше гореща. Написах писмо на Мерели, доста глупаво и дръзко, в което излях целия си гняв. Написах го и го изпратих, а после съжалявах... Мерели ме извика в Скалата и ми каза рязко: „Нима така се пише на приятел? Но ти си прав, Джузепе... ще представим твоя „Набуко”... Но Мерели предупредил Верди, че за да може да постави операта му извънредно в този сезон, а не през есента, ще трябва да се примири с факта, че за премиерата ще се използват стари костюми от гардероба на Скалата, тъй като другите три нови заглавия са погълнали планираните средства. Верди приел това условие, доволен, че операта му ще се представи в най-доброто време от годината.

В началото на февруари 1842 г. започнали репетициите. По време на работата с певците и хора, Верди забелязах доста свои пропуски и ги коригирал веднага. Преценил, че написаният от него любовен дует само „разрежда динамиката на действието” и вместо него съчинил по-драматична сцена - пророчеството на жреца Закария за гибелта на Вавилон. Либретистът Солера не искал да напише текст за нея и тогава Верди просто го заключил в една стая и му казал: „Няма да излезеш оттук, докато не напишеш стиховете за Пророчеството!” Солера се разгневил, но после се подчинил на младия маестро и за четвърт част съчинил текста на сцената.

Успехът на „Набуко” бил предопределен още по време на репетициите. Музиката се харесала на всички. Дори техническият и помощният персонал се събрали да я слушат. Операта била подготвена бързо и с голям възторг и ентусиазъм. На 9 март 1842 завесата на Ла Скала се вдигнала за първото изпълнение. По време на стретата от първия финал публиката - за недоумение и ужас на Верди! - изведнъж станала права като един човек, за да аплодира автора и певците. Великолепният хор „Лети мисъл...” бил приет с небивал възторг и станал повод за политическа демонстрация - по онова време Северна Италия била под австрийско владичество и тази музика и текст изразили волята на италианците за независимост и свобода.

Изключителният успех на „Набуко”, третата опера на младия маестро, го утвърдил като голямата надежда на италианската опера, след Росини, Доницети и Белини, заедно с чиито имена, той остава в историята и на световната опера. „Набуко” открива първия период от творчеството на автора, в който са още „Ломбардци”, „Ернани”, „Двамата Фоскари”, „Жана д’Арк”, „Алзира” и „Атила”, преди да стигне до първата си знаменателна среща с театъра на великия Шекспир - операта „Макбет” (1847).

Големият български баритон Стоян Попов в „Набуко” от Джузепе Верди. Снимка: © stoyanpopov.com

„Набуко” влиза късно на наша сцена. На 17 май 1967 г. е първата българска постановка. Дело е на Старозагорската народна опера, чийто екип е в състав: Стоян Велев (режисьор), Веселин Ненов (диригент) и Петър Русков (художник). Главната женска роля изпълнява младата Евдокия Здравкова, дотогава в Русенската опера. Като Закария се изявяват двамата първи баси на трупата Георги Енев и Никола Кутин. Голям успех има и хорът, воден от неуморната Богдана Попова.

На 23 декември 1967 г. е премиерата на творбата в Софийската опера. Диригент е големият наш музикант Ромео Райчев, режисурата е на тогавашния директор Емил Бошнаков, а великолепната стилна сценография е на италианеца Освалдо Петручуоло. Поставена е със замах, мащабно, прецизно с отлично покритие на ролите. Абигаил е първият голям успех на младата драматичка Гена Димитрова, която замества предвидената за тази трудна партия абсолютна примадона Юлия Винер. По-късно, с нея и с партията на Турандот от операта на Пучини, тя ще завоюва световните оперни сцени. Впечатляващи са баритоните - особено изумителният Стоян Попов (по повод неговата роля един критик ще пише, че притежава „стъписващ по своята сила и красота глас!”), а също и много талантливият Сабин Марков в заглавната роля, силно е присъствието на басите Николай Гюзелев, Неделчо Павлов, Николай Стоилов като жреца Захария. Отлично подготвен е хорът на националната ни опера (по онова време, признат като един от водещите в Европа и света!) под ръководството на хормайсторите Кондов и Каролеев.

Три години по-късно „Набуко” излиза и на варненска сцена - диригент е Борислав Иванов, режисьор - Васил Попов, художник - Ани Хаджимишева, а хормайстор - Никола Бочев. Премиерата е на 13 юли 1970 г. в Летния театър, в рамките на най-стария български музикален фестивал „Варненско лято”.

През 1988 г. „Набуко” е поставена отново на столична сцена. Постановката е отново дело на маестро Руслан Райчев и на режисьора Бошнаков, но в нов прочит, с нови прекрасни декори, дело на грузинеца Йосиф Сумбаташвили и костюми - на Бояна Чомакова. Премиерата е на 22 октомври.

За първи път у нас, операта на Верди е представена мащабно през 1989 г. в Античния театър в Пловдив. Музикалното ръководство е на Борислав Иванов, режисурата на Светозар Доинев; включен е и балет, поставен от Русалия Кирова. Постановката е възобновена през 1992 г. за сцената на оперния театър в града и за задгранични турнета на състава.

На русенска сцена „Набуко” е реализирана за първи път на 8 март 1990 г. от диригентите Георги Димитров и Красимир Топалов, а режисьор е Георги Първанов.

През 1992 г. е изпълнена концертно и в Плевен - под диригентството на Георги Нотев, а след три години - отново в Стара Загора, и през 2000 г. - под ръководството на Георги Димитров в Русе.