Ако забравеният баритон Костадин Шекерлийски /1921- 1972/ беше роден на Запад, а не в малка България, сигурно щеше да направи световна кариера. Защото такъв мащабен певец и артист се ражда рядко. Природата го бе дарила с всичко: голям прекрасен глас, природна музикалност, безспорна артистичност, внушителна сценична фигура, силен темперамент. И заедно с това завидно трудолюбие, интелигентност и стремеж към съвършенство. Последното го накара да изработи своите роли изключително задълбочено, прецизно и в същото време мащабно. Неговите Борис Годунов, Княз Игор, Яго, Граф Ди Луна, Шакловити от „Хованщина” ще останат в аналите на нашата оперна история.
Роден е на 21 февруари 1921 в Горна Джумая / Благоевград/ в много бедно работническо семейство. Като юноша е принуден да работи като портиер и чистач в читалище „Съгласие”. Докато мете салона пее и така един ден го чува хормайсторът Василий Соловьов от църквата „Успение Богородично”. Кани го в църковния хор като солист, а след това и в другия, ръководен от него състав „Македонска песен”.
Когато младият Шекерлийски навършва двадесет години влиятелни граждани на Горна Джумая събират пари и го изпращат да учи в столицата. Така постъпва в Музикалната академия, в класа на прочутата педагожка проф. Мара Маринова-Цибулка, при която са учили редица големи певци като: Мазаров, Вишегонов, Катя Попова, Надя Тодорова, Иван Хр. Попов, Рене Йорданова. Четири години той учи усърдно, за да овладее тайните на Белкантото. По това време в Академията преподава Светослав Обретенов. През 1945 година той основава Държавния радиохор и кани Шекерлийски за щатен солист. След три години се премества във Военния ансамбъл и се насочва и към операта – подготвя първите си две роли в „Кармен” и „Травиата”. Явява се на конкурс в Народната опера и бива приет за стажант- артист. Дебютира успешно в малката роля на офицера Моралес от шедьовъра на Бизе, след което му поверяват и една голяма и трудна роля – Жорж Жермон. Тук той успява да блесне с богатия си, тембрист, добре озвучен във всички регистри баритонов глас, актьорския си темперамент и музикалност и е посрещнат като истинско явление, като изгряваща звезда.
През следващите два сезона подготвя и изнася със същия голям успех още три централни партии: Барон Скарпия от „Тоска” на Пучини, Яго от „Отело” и Риголето. За един млад, начинаещ певец това е наистина голям успех като се има предвид изключителната трудност на тези роли във вокален и сценичен план. Три сложни образа, към които обикновено посягат баритони с вече натрупан опит, при това не всички! Но мащабът на Костадин Шекерлийски е голям. По това време в Операта има добри баритони, но нито един не може да се сравни с него. / След доста години ще се появи певец от този калибър, Стоян Попов./
Ръководството на Операта решава да го изпрати на специализация в Москва, в Болшой театър, с който София има тесни връзки. Шекерлийски заминава за една година през 1953, заедно със своите млади колеги, бъдещите звезди: Катя Попова, Димитър Узунов, Никола Николов, Катя Георгиева- Узунова, Йорданка Димчева. Там има шанса са работи с големи педагози, диригенти и режисьори, сред които е и прочутият Генадий Рождественски. На четвъртия месец след пристигането си в Болшой, Шекерлийски вече е подготвил своята знаменита роля – Княз Игор от едноименната опера на Александър Бородин. Дебютът му е направо на тази велика сцена. След края на спектакъла, когато се спускат завесите, публиката не си тръгва. Болшой театър се тресе от аплодисменти. Костадин Шекерлийски е коленичил, няма сили да се изправи, в продължение на 6-7 минути публиката го аплодира бурно. След спектакъла големият руски диригент Рождественски пише в тогавашния вестник “Комсомолска правда”: “Снощи един голям българин представи Княз Игор такъв, какъвто трябва да го види цяла Русия!”
В Съветския съюз Костадин Шекерлийски остава през цялата 1953 година. Концертира в Киев, Петербург, Рига, Екатеринбург, Иркутск, Новосибирск. Поканен е да представи своя Игор и на петербургска сцена – Кировския / Мариинския/ театър.
През следващата година е отново в България. Заедно със Софийската опера заминава за Белгия, където в Театър „Ла Моне” за първи път ще бъде представен шедьовъра на Бородин с негово участие. За неговия образ критиката ще напише само суперлативи от рода на „мащабен”, „грандиозен”, „впечатляващ”, „славянски принц, понесъл гордо доспехите на Княз Игор!”
През 1955 започва да подготвя втората си върхова роля – Борис Годунов. Работи я цели шест месеци - къртовски, упорито, прецизира и най- дребните детайли. Иска да бъде, както само казва: „внушителен”, „автентичен”, „далече от щампите”... Успоредно с това подготвя още две големи партии: Амонасро от Вердиевата „Аида” и Граф Ди Луна от „Трубадур”. По това време в София се поставя и операта на Дмитрий Кабалевски „Семейството на Тарас”. В нея се превъплъщава в образа на Степан и получава изключително високата оценка на автора, който заявява, че българският баритон превъзхожда руските изпълнители на тази роля!
През 1958 се представя като Борис Годунов със Софийската опера на сцената на Гран Театро дел Лисео, Барселона. Успехът му е огромен. Следва отново гостуване в Ла Моне, Брюксел. Там известният диригент на Белгийския кралски оперен театър Херберт Изел пише: “Апогеят на своето величие този велик българин, Костадин Шекерлийски, постига, когато един крал по задължение слезе от кралската ложа и отиде на сцената при един цар по призвание. Поклони му се, прегърна го и се обърна към аплодиращата го публика.”
Следват спектакли в София и гастроли в Холандия, Австрия, Испания. Във Виена се запознава с великия Борис Христов, който го кани да му партнира в постановката на „Хованщина” от Мусоргски в Миланската скала. Властите го пускат трудно, но все пак успява да замине и да се представи блестящо на първата оперна сцена в света като Шакловити.
Завърнал се в родината, отново пее в Софийската опера, след което гастролите продължават: Прага, Будапеща, Белград, Париж, Букурещ, Москва, Улан Батор / Монголия/, Монреал / Канада/.
Работи упорито, учи нови роли, сред тях Алеко от операта на Сергей Рахманинов и Георги Грозника от „Янините девет братя” на Пипков. Получава ордени, грамоти и Държавната / Димитровската награда/.
Близо две десетилетия се раздава на сцената, като не се щади, а здравето му постепенно започва да му изневерява. Голямото напрежение и натоварване един ден си казват думата. Получава един инфаркт, после втори, по- тежък – с фатален край и през 1972 напуска този свят. Мястото му на столичната оперна сцена за дълго време остава незаето. Не са много баритоните от този мащаб у нас, като че ли в България се раждат повече сопрани, тенори и особено баси, не толкова баритони. А Шекерлийски беше наистина баритон от световна класа.
Огнян СТАМБОЛИЕВ