През 1841 година, след  шумния провал на втората си опера – „Мнимият Станислав или един ден царуване”, дължащ се преди всичко на слабото и наивно либрето на Феличе Романи, покрусен и от смъртта на съпругата и сина си, Верди решава да се откаже от операта. Напуска дома си, наема евтина мебелирана стая на площад „Сан Романо” в Милано и започва да води отшелнически живот. Не желае дори да прекрачи прага на Ла Скала!

„Една вечер  - разказва в едно от писмата си Верди, - на излизане от галерията Кристофорис, Милано, се сблъсках с известния импресарио Мерели, който отиваше към Скалата. От небето падаха едри и тежки снежинки и като ме хвана под ръка Мерели ме убеди да го придружа до театъра. По пътя говорихме за разни неща. Той сподели за проблемите си, свързани с новата опера, която смятал да постави. Поръчал на Ото Николай да я напише, но той не харесал либретото. „Представи си, развика се Мерели, либретото на Темисктокле Солера е великолепно, превъзходно, напълно необикновено! А глупакът Николай не може да го разбере и казва, че текстът бил невъзможен!” И докато разговаряли, стигнали до Скалата. Там Мерели успял да натика в ръцете на все още съпротивляващия  се Верди друго либрето на Солера - „Навуходоносор” с думите: „Просто го прочети и ако не ти хареса, можеш да ми го върнеш обратно!”

По- късно Верди ще сподели, че това било голяма и дебела тетрадка, изпълнена с едър, широк почерк, както обикновено пишели тогава. „По пътя към дома, аз усетих отново един от пристъпите на силна тъга, на дълбока печал и безпокойство, които ме измъчваха почти всеки ден и стягаха гърдите ми. Влязох в студената и мрачна квартира, грубо захвърлих ръкописа на масата и застанах пред него неподвижно. При падането тетрадката се разтвори на страница с думите: „ Va pensiero sull, ali dorate!” ( „Лети мисъл на златни криле!“). Започнаха да чета стиховете нататък и се развълнувах. Звучаха ми като текст от Библията, която обичах да чета. Прочетох един откъс, после втори, трети. Но твърдо решен да не пиша повече за операта, затворих ръкописа и се легнах. Да, но не можах да заспя! Сънят така и не ме споходи. Станах и прочетох либретото не един, не два, а три пъти. До сутринта го научих наизуст! Но въпреки това, на следващия ден отидох в Ла Скала да го върна на Мерели.

- Хм! - каза той като ме видя да го връщам.  Не ти ли хареса?

- Много ми хареса.

- Тогава сядай и напиши музиката.

- Не, не искам да пиша нищо.

- Сядай и започвай, ти казвам! - настоя той, взе либретото от масата, тикна ми го в джоба на палтото, хвана ме за раменете и като ме изтика навън, затвори вратата под носа ми като дори се заключи.

Какво можех да направя? Върнах се у дома с либретото на Солера. Започнах. Днес една строфа, утре - друга, в други ден нова фраза, ария, хор, ансамбъл...”

Либретото на Темистокле Солера извадило Верди от дълбоката меланхолия. Настъпил решителният прелом. Повече нищо не можело да спре и задържи творческата енергия на младия, 28- годишен маестро. През октомври,  същата, 1841 година, импресариото Мерели получил готовата партитура на операта „Набуко” ( името на библейския цар Навуходоносор се оказало дълго и трудно за италианците!) и както било уговорено, заглавието трябвало да влезе в афиша за карнавалния сезон ( стаджоне). За него били ангажирани най- добрите артисти, сред които примадоната- красавицата Джузепина Стрепоне, бъдещата му втора съпруга и баритона Джорджо Ронкони. Но в програмата за сезона преди „Набуко” импресариото бил включил три нови опери на други, по- известни композитори и затова решил да постави операта на младия и все още неизвестен автор по- късно, през есента. На всички молби на Верди Мерели не давал определен отговор. По съвет на приятели Верди показал клавира на операта на Стрепони, за която бил написал централната женска партия, Абигаил, дъщерята на Навуходоносор. Увлечена от прекрасната музика, примадоната заявила, че това ще бъде първата й роля за сезона. Заедно с баритона Ронкони успяла да убеди Мерели да включи „Набуко” в празничния афиш.

„Аз бях млад и кръвта ми беше гореща. Написах писмо на Мерели, доста глупаво и дръзко, в което излях целия си гняв. Написах го и го изпратих, а после съжалявах...Мерели ме извика в Скалата и ми каза рязко: „ Нима така се пише на приятел? Но ти си прав, Джузепе...ще представим твоя „Набуко”...  Но Мерели предупредил Верди, че за да може да постави операта му извънредно в този сезон, а не през есента, ще трябва да се примири с факта, че за премиерата ще се използват стари костюми от гардероба на Скалата, тъй като другите три нови заглавия са погълнали планираните средства.  Верди приел това условие, доволен, че операта му ще се представи в най- доброто време от годината.

В началото на февруари 1842 започнали репетициите. По време на работата с певците и хора, Верди забелязва доста свои пропуски и ги коригирал веднага. Преценил, че написаният от него любовен дует само „разрежда динамиката на действието” и вместо него съчинил по- драматична сцена - пророчеството на жреца Закария за гибелта на  Вавилон.

 Либретистът Солера не искал да напише текст за нея и тогава Верди просто го заключил в една стая и му казал: „Няма да излезеш оттук, докато не напишеш стиховете за Пророчеството!” Солера се разгневил, но после се подчинил на младия маестро и за четвърт част съчинил текста на сцената.

Успехът на „Набуко” бил предопределен още по време на репетициите. Музиката се харесала на всички.  Дори техническият и помощният персонал се събрали да я слушат. Операта била подготвена бързо и с голям възторг и ентусиазъм. На 9 март 1842 завесата на Ла Скала се вдигнала за първото изпълнение. По време на стретата от първия финал публиката - за недоумение и ужас на Верди,  изведнъж станала права като един човек,  за да аплодира автора и певците. Великолепният хор „Лети мисъл...” бил приет с небивал възторг и станал повод за политическа демонстрация - по онова време Северна Италия била под австрийско владичество и тази музика и текст изразили волята на италианците за независимост и свобода.

Изключителният успех на „Набуко”, третата опера на младия маестро, го утвърдил като голямата надежда на италианската опера, след Росини, Доницети и Белини, заедно с които той остава в аналите и на световната опера. „Набуко” открива първия период от творчеството на автора, в което са: „Ломбардци”,  „Ернани”, „Двамата Фоскари” , „Джована Д, Арко”, „Алзира” и „Атила”,     преди да стигне до първата си знаменателна среща с театъра на великия Шекспир – операта „Макбет”( 1847).

„Набуко” влиза късно на наша сцена”. На 17 май 1967 година е първата българска постановка. Дело е на Старозагорската народна опера и екип в състав: Стоян Велев - режисьор, Веселин Ненов- диригент и Петър Русков- художник. Главната женска роля изпълнява младата Евдокия Здравкова, дотогава в Русенската опера. Като Закария се изявяват двамата първи баси на трупата Георги Енев и Никола Кутин. Голям успех има и хорът, воден от неуморната Богдана Попова.

На 23 декември 1967 година е първата й премиера в Софийската опера. Диригент е големият наш музикант Ромео Райчев, режисурата е на тогавашния директор Емил Бошнаков, а великолепната стилна сценография е на италианеца Освалдо Петручуоло. Поставена е със замах, мащабно, прецизно с отлично покритие на ролите. Абигаил е първият голям успех на младата драматичка Гена Димитрова, която замества предвидената за тази трудна партия абсолютна примадона Юлия Винер.  По- късно с нея и с партията на Турандот от операта на Пучини тя ще завоюва световните оперни сцени. Впечатляващи са баритоните  - особено изумителният Стоян Попов. По повод неговата роля един критик ще пише, че притежава „стъписващ по своята сила и красота глас!”, а също и надареният Сабин Марков в заглавната роля. Силно е присъствието на басите Николай Гюзелев, Неделчо Павлов, Николай Стоилов като жреца Захария. 

Отлично подготвен е хорът на националната ни опера, още по онова време признат като един от водещите в Европа и света, под ръководството на хормайсторите Кондов и Каролеев.

След три години „Набуко” излиза и на варненска сцена , диригент Борислав Иванов, режисьор Васил Попов, художник Ани Хаджимишева, хормайстор Никола Бочев Премиера е на 13 юли 1970 в Летния театър, в рамките на най- стария наш музикален фестивал „Варненско лято”.

През 1988 година „Набуко” излиза отново на столична сцена. Постановката е отново дело на маестро Руслан Райчев и режисьора Бошнаков, но в нов прочит, с нови прекрасни декори, дело на грузинеца Йосиф Сумбаташвили и костюми на Бояна Чомакова. Премиерата е на 22 октомври 1988.

През 1989  на Античния театър в Пловдив операта на Верди се представя мащабно за първи път. Музикалното ръководство е на Борислав Иванов, режисурата на Светозар Донев, включен е и балет, поставен от Русалия Кирова. „Набуко“ се възобновява  през 1992 година, за сцената на  Театъра в града и за задгранични турнета на състава.

На русенска сцена е реализирана за първи път на 8 март 1990 година от диригентите Георги Димитров и Красимир Топалов.Режисьор е Георги Първанов.

През 1992 година е изпълнена концертно в Плевен под диригентството на Георги Нотев. След три години е поставена отново в Стара Загора и през 2000 година - под ръководството на Георги Димитров в  Русе.

 ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ