7 юли 1911 г., Каделяно, Италия – 1 февруари 2007, Ню Йорк, САЩ

Като юноша Джан Карло Меноти учи в консерваторията „Верди“ в Милано. Седемнайсетгодишен заминава за Филаделфия, САЩ, където изучава композиция при Розарио Скалеро в института „Къртис“. Уста­новява се завинаги в Америка. Не се отказва от италианското си поданство, но се смята за американски композитор. Работи активно като оперен режисьор, либретист и импресарио. През 1958 г. основава „Фестивала на двата свята“ в италианския град Сполето, където ежегодно се срещат млади италиански и американски композитори, диригенти, певци и инструменталисти. По- късно прави такъв фестивал и в Мелбърн, Австралия, известен като „близнака на Сполето”.

Първия си голям успех като оперен автор завоюва през 1937 г. с едноактната комична опера „Амелия отива на бал“. Следват: „Старата мома и крадецът“ (1939), „Богът на острова“ (1942), „Медиум“ (1946), „Телефонът“ (1947), „Консулът“ (1950), „Амал и нощните посетители“ (1951), „Светицата от Бликър стрийт“ (1954), „Мария Головин“ (1958) и „Последният дивак“ (1963). Пише още балети, кантати, симфонични поеми, инструментални концерти, камерни творби.

Меноти е сред големите съвременни драматурзи на ХХ век с изострен театрален усет за сцената. Той тръгва от голямата италианска тради­ция (Верди и особено от Пучини) и си служи с нейните условности – дори с нейните схеми, но спонтанно и без типичната италианска реторика. Подобно на своя вели съвременник, англичанина Бенджамин Бритън, предпочита камерния, интимен изказ с подчертан психологизъм и отсенъчност на чувствата. Неслучайно Меноти нарича произведенията си не опери, а „пиеси с музика“ или „музикални драми“. Слово­то и музиката в неговия театър са неделими и до голяма степен, като притежава и безспорен литературен талант, той дължи успеха си и на това, че сам избира интересните съвременни сюжети и пише сам либретата за оперите си. Меноти е сред най-често поставяните оперни автори не само в Щатите, но и в целия свят.

ДЖАН КАРЛО МЕНОТИ НА НАША СЦЕНА

Най- известният американски оперен композитор, след Гершуин, има досега и най- много постановки на българска сцена. Името му се появи за първи път у нас през 1963 година. Пловдивската опера, тогава първокласен ансамблов музикален театър с едва десетгодишна история, но вече с утвърдено име и големи творчески възможности, реализира за първи път в България операта „Консулът” / създадена през 1950 г./. Режисьорът Бохос Афеян, художникът Михаил Михайлов и диригентът Невин Михалев, заедно с един прекрасен състав от певци- актьори: Ана Ангелова, Аврам Андреев, Николай Смочевски, Райна Кошерска  изненадаха  публиката и критиката с това необичайно представление, нещо съвсем ново и невиждано дотогава на наша сцена. Режисьорът реши спектакъла като „дайджест”, тоест, немногословно представление, в което нямаше нищо прекалено и излишно, красиво и ефектно, на което сме свикнали в операта. Тук имаше по- скоро отгласи от театъра на Бертолд Брехт. Динамиката идваше от действията на актьора- певец, потърсени в крайните им състояния – на замръзналата статика или екзалтирания порив. В тази модерна, непривична за нашата традиция стилистика бе и една друга също успешна режисьорска интерпретация на творба от Меноти у нас. Става дума за едноактната опера „Амал и нощните посетители”, дело на Пламен Карталов в Музикалния театър през 1992 година. Една пределна сгъстеност на излъчването от сцената, овеществена от една богата инвенция при изграждането на отделните мизансцени. Оригинален, въздействащ спектакъл, принос за който, без съмнение, имат още и диригентът Юли Дамянов, сценографката Евгения Раева, хореографката Желка Табакова и хормайсторката Виолета Димитрова, всички те единни в постановъчния поглед на Карталов към тази ефектна творба на  музиканта и театрала Меноти.

Друг немалък успех  отбеляза и постановката на камерната опера „Медиумът”/ 1946/, реализирана за първи път у нас от основаната от Пламен Карталов. Премиерата се състоя на 26 юни 1980 година в Благоевград и бе представена и в няколко от големите ни културни центрове / София, Русе, Варна, Пловдив./ Благоевградска камерна опера. Постановъчният екип / режисьор Михаил Хаджимишев, художник Ани Хаджимишева и диригент Иван Филев/ предложи един много добър музикален театър.  В спектакъла имаше нужната атмосфера, загадъчност, напрегнатост на действието. Две силни певчески и актьорски постижения се откроиха сред добрия състав на този млад театър – Пенка Дилова като Мадам Флора и Валерия Широканска като нейната дъщеря Моника. Двете талантливи изпълнителки постигнаха нужната силна драматична експресия в тази  особена, необичайна музикална драма.

През 1985 година режисьорът Румен Нейков и диригентът Христо Михалев  поставиха детската едноактна опера „Помощ, помощ, глоболинките”  на пловдивска сцена. Диригентът, за когото това бе втора среща с Меноти, след „Консулът”, води спектакъла уверено, умело, с необходимия баланс на звучността , при прецизно изработени партии, постигайки необходимите градации и кулминации. С усет към стилистиката на Меноти, режисьорът Нейков, опитен музикант- театрал с успехи в детския репертоар, изгради един приятен и запомнящ се спектакъл.

И накрая: „Телефонът” / създадена през 1947 в Ню Йорк/. Най- известната и поставена и у нас творба на този автор. Първата й реализация бе на сцената на Софийската народна опера през 1968. Идеята бе на известния режисьор Николай Николов, който смело обедини в една вечер три различни по своята стилистика едноактни опери с вечната и най- важна в операта тема „За любовта”. Това бяха „Бастиен и Бастиена” на младия Моцарт, след нея „Рита” на  Гаетано Доницети и накрая – „Телефонът”. Заедно с прекрасната художничка Мариана Попова и големия оперен диригент Атанас Маргаритов Николай Николов реализира един много стилен триактов спектакъл, който прозвуча  красиво, поетично и монолитно, въпреки че тримата автори бяха от три века и три епохи в историята на операта / от 18, 19 и 20 век!/. И макар че нашата публика, по принцип, не обича много едноактните опери,  тази жизнерадостна постановка се радваше на голям успех, може би и заради изпълнителите, а те бяха много добри: Лиляна Барева, Петко Маринов, Мария Димчевска, Николай Стоилов, Минчо Попов/.

През 1985 година „ Телефонът” излезе и на сцената на Камерната опера в Благоевград в прочит на режисьорката Ваня Бъчварова, диригента Красимир Топалов и сценографката Мария Трендафилова. Следващите постановки, последни засега, бяха  в Държавната музикална академия в София под режисурата на Аделаида Якимова и Павел Герджиков с участието на випускници на Вокалния факултет.

ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ