Световноизвестният аржентинец поставя за трети път на сцената на Софийската опера

Световноизвестният режисьор Уго де Ана гостува за трети път в Софийската опера със своя постановка – „Норма“ от Винченцо Белини. Считаното за връх в стила белканто заглавие се поставя изключително рядко дори на големи сцени поради сложната за изпълнение музика и традицията, създадена от големи изпълнителки на главната партия от миналото. Като се започне с първата Норма, Джудита Паста, мине се през имена като Малибранд, Калас, Кабайе, Гена Димитрова.

Софийската публика ще види шест премиерни представления на знаковата творба на Белини – на 25, 26, 27 и 31 март, 1 и 3 април. Представлението в неделя, на 3 април от 16.00 ч., е посветено на 75-та годишнина от рождението на Гена Димитрова. Тя дебютира в „Норма“ в театъра в Руан през 1982 г., пяла е тази партия в София, Неапол, Мелбърн, Ню Йорк, Париж, Хюстън. В сегашната, втора на софийска сцена постановка публиката ще чуе три изпълнителки на друидската жрица – Габриела Георгиева, Радостина Николаева и Цветана Бандаловска. Двама са интерпретаторите на Полионе – Мартин Илиев и Даниел Дамянов. Като Адалджиза ще се превъплътят Даниела Дякова, Оана Андра, Олга Михайлова-Динова. Ролята на върховния жрец Оровезо си поделят Светозар Рангелов, Петър Бучков и Юлиан Константинов. Диригенти са Григор Паликаров и Жорж Димитров. Уго де Ана е режисьор, сценограф и художник на костюмите. Негови асистенти са Филипо Тонон, Вера Белева и Кристина Ачети. Художественото осветление е на Валерио Алфиери.

Уго де Ана поставя „Норма“ в София след Токио, Верона, Анкона, Рио де Жанейро и Буенос Айрес. Софийската постановка, копродукция с Арена ди Верона, пренася импозантния декор от града на Ромео и Жулиета. По-малката сцена в първия ни оперен театър предполага по-близък контакт на изпълнителите с публиката, затова аржентинският режисьор акцентира в София повече върху работата с певците, за да се постигне по-убедителен краен резултат като изграждане на образите в психологически план. „Коя е Норма, коя е Адалджиза, кой е Полионе, кои са останалите персонажи – зрителят трябва да получи отговор на тези въпроси”, казва Де Ана за софийската си постановка. „В по-малкия театър действието е по-натуралистично, по-опростено, каквито са и движенията. В този случай акцентът е върху характера и психологията на персонажите, тъй като всичко е много различно. Работи се с три различни характера, всеки от които е важен. „Едно нещо е разказът в самото заглавие, друго е реалната история, трето е традицията. Следва въпросът коя е Норма и кои са останалите герои. Музиката заема също така важно място в цялото, което ще бъде показано тук. Не на последно място е конкретната публика, на която се разказва тази история. По принцип всеки път това са нови хора, различни от останалите преди тях. „Норма” за мен е най-важната белкантова опера, тя е най-трудна за изпълнителите, най-добре и най-зле от историческа гледна точка, защото традицията в това отношение е много опасна за тях. Много хора съзират в тази роля изпълнителки като се започне от първата Норма, Джудита Паста, Малибранд, Калас, Ското, Съдърланд, Кабайе, Гена Димитрова – мнозина са пели Норма. Аз нямам своя любимка сред всички тях, нямам определена представа за това коя е най-добрата Норма и това ми се струва глупаво дори като идея. Започвайки работа като режисьор по нова постановка на това заглавие, в този момент мои фаворити са изпълнителите, с които работя. Когато проучвам дадено заглавие, се старая да избягвам да залагам в съзнанието си определен модел – било на изпълнител или на диригент. Например, ако поставям „Саломе“, не слушам Шолти и Биргит Нилсон – не защото не ги харесвам, напротив, а защото това е история. По същия начин, подхождайки към „Норма“, не слушам Калас – най-прочутата до този момент изпълнителка на ролята от последното столетие. Най-важна за мен е работата с певците, защото те се различават от онези, с които вече съм поставял заглавието. В конкретния случай целта ми е да накарам певците да се държат по-човешки, по-нормално и възможно най-близо до публиката. С това сегашната постановка се различава от предишните.

Тук изисквам по-голямо диференциране между действие, драма и музика. Музиката е изключително сложна за изпълнение, най-вече при главната героиня, донякъде и при Адалджиза. Особено акцентирам на това около Норма да има повече пространство, повече спокойствие, тъй като партията й е изключително трудна. В голям театър, като „Колон“ в Буенос Айрес за изпълнителките е много трудно, заради традицията в лицето на Зинка Миланов, Калас, Съдърланд – все много големи имена. Поради тази причина публиката идва с прекалено големи очаквания и това прави нещата толкова сложни. Поради същата причина това заглавие не е поставяно в Ла Скала доста отдавна – може би от 20-25 години. Последните изпълнителки там вероятно са Кабайе или Косото. От друга страна, това е много известна опера и публиката обича „Норма“. Навсякъде проблемът е с изпълнителките. За предпочитане е за подобни заглавия да се прави нова продукция тогава, когато предишните вече не са в съзнанието на публиката.

„Норма“ е третото ми, различно заглавие в София след „Аида“ и „Самсон и Далила“. За мен изключително важна е работата в музикално отношение, тъй като за мен творбата на Белини е най-важната белкантова опера. За публиката това е спектакъл, сценография и костюми, които са по-традиционни, по-семпли, те не са плод на фантазията. В този случай идеята е свързана с периода на създаването на музиката, която е най-важна за мен. Тя е много силна, класически подредена и именно с нея трябва да се работи. Сценографията не е традиционна, тя е свързана с епохата на управление на Наполеон. Идеята е, че по негово време се използват елементи от т.нар. неокласически стил. Според мен тази атмосфера пасва съвсем точно на музиката.

За мен последната работа винаги е най-добра, макар че съм поставял „Норма“ няколко пъти досега. Изцяло забравям предишните постановки, затова всяка се различава от останалите. Костюмите в тази наподобяват наполеоновския военен стил, макар и не изцяло. Шапките например са различни, но все пак не става дума за филм, нали? Историята на военните костюми сочи, че те не са се променяли твърде много през последните столетия. Най-важна все пак за мен е не историята, а музиката. Затова например аз не си представям Полионе в костюм от римско време, той не би съответствал на музиката. Дори в първата постановка сценографът и художникът по костюмите са използвали само идея за оригиналната епоха.

За мен най-важни си остават персонажите, психологията на техните взаимоотношения. Сюжетът на „Норма“ принадлежи към историята на гръко-римския театър, макар и Норма да не се проявява точно по този начин. Познаваме гръцката трагедия, чийто символ е Медея например. Като сравняваме гръцката трагедия с трагедията на Расин и трагедията в музиката на Глук виждаме как еволюира персонажът от една в друга от тези трагедии. Жената като персонаж, който притежава сила и власт и който се осъществява като една драма, в периода на романтизма започва развитие, при което този персонаж започва да придобива малко по-човешки качества. В този план персонажът на Медея остава напълно затворен в тази типична антична трагедия и образът остава напълно в контекста на този тип трагедия. Психологията е фиксирана като характер и черти, защото идва от гръцкия театър. От Немезида, богинята на отмъщението, продължава, като до края на операта стига до убийството на децата. Норма в характера си има много оттенъци, които принадлежат на съвременната жена. Тя не би могла да извърши престъпление и да убие децата си, макар намерението й да е било същото като на Медея, която е водена от идеята за отмъщение. За да накаже мъжа, който я е предал, намира начин, чрез който най-много би го наранила – като убие децата му. Но когато се изправя пред самия факт да извърши това престъпление, тя припознава в себе си вината за това в момента, в който е готова да го извърши. Оттук се създава една голяма възможност за психологическо развитие в Норма, което й дава възможност да се превърне в реален образ. Защото всичко, което се случва в нея, е това което се случва наистина на всяка жена във всеки исторически период, както и днес. Става дума за голяма психологическа дълбочина, толкова голяма, че става най-високата точка за интерпретация в целия романтичен театър. Човек може да погледне към образа на Норма по всякакъв начин, може да я направи модерна или абстрактна, или класическа. По какъвто и начин да я вижда обаче, това което не може да се избегне, е да накара публиката да разбере, че Норма е истински характер, исторически е жив и верен. Защото всяка дума, която тя казва, е актуална и модерна. Макар и погледнато през поетичната точка на 19-ти век, всичко е реално. Всеки фрагмент от нейните думи, които тя произнася, перфектно принадлежи на дълбоката психология на една жена. Норма е персонаж с много различни лица, както една жена-политик би могла да ги има дори днес. Например, можем да мислим в тази посока за Ангела Меркел, когато е пред публика, но всъщност нямаме представа как изглежда в личния си живот. Това, което се случва е, че Норма е персонаж извънредно голям от гледна точка на психологията, на драмата и на музиката, че лично аз го смятам за най-големия оперен персонаж, защото съдържа много чисто драматургически нюанси. От момента, от който пристига, тя играе и манипулира народа. Целият народ иска война, а тя казва: „Не, мир!“ като земна жена, каквато тя е. Арията „Каста дива“ се превръща в една абсолютно женска спиритуална връзка с Космоса. Луната символично представлява жената във всички култури, представлява жената-майка, както и женската духовност като контрапункт на мъжа, представляван от Слънцето и Марс, символ на войната. Откъсът с „Каста дива“ не е просто една прекрасна голяма белкантова ария, но също така съдържа много голяма дълбочина, в която чрез музиката се достига до това състояние на духа. После се стига до големия контраст, в който народът я пита кога може да накаже римлянина, тя отговаря: „Аз ще го накажа!“. След това в кабалетата при нея идва чисто човешкото съмнение „Сърцето ми не ми позволява да го накажа“. Всички тези нюанси, целия психологически конфликт го виждаме експониран в нейния образ през цялото време. Свидетели сме, че всички се въртят около нея в този триъгълник и около този конфликт. Ето в това се състои разликата с „Аида“ – когато стигаме до Верди, важността на отношенията в този триъгълник се премества от един към друг персонаж. От Аида към Амнерис, към Радамес и нещата се движат по този начин. В „Норма“ обаче всички останали се въртят в кръг около главната героиня.

Дори ако само един зрител успее да възприеме цялата комплексност на образа на Норма, смятам, че сме успели. Ние правим нещата така, както трябва да бъдат направени. Ако те бъдат правилно разбрани – добре. Да отидеш да гледаш „Норма“ – това е като да гледаш „Хамлет“ или „Макбет“ – толкова силно класическо заглавие е. Възможно е много хора да го погледнат от най-повърхностната страна, но със сигурност ще има и такива, които да вникнат в дълбочината на пиесата. Важното е когато човек работи, да се опита до най-голяма дълбочина да пресъздаде онова, което смята че е важно и основно и водещо като идея за спектакъла. На следващо място е това, което публиката успява да възприеме и да долови, и това, което не успява да долови. Което не означава, че не трябва да се направи. „Норма“ е много сложна – така, както може да е много сложна една „Травиата“, само че разликата е, че Травиата има една истинска еволюция и развитие на жизнения път на персонажа от началото до края. В творбата на Верди от самото начало музиката подсказва, че героинята е болна, че скоро ще умре. Но веднага след това разбираме от музиката, че тя се е подобрила и се възражда. Нещо, което тя произнася на самия финал: „А-а-а, възраждам се и се връщам към нов живот“. Това е една линия на развитие, в която има много оттенъци, образът е по-човешки. Въпреки това има една линия през цялото произведение. В „Норма“ не е така. Има много линии на развитие, които могат и трябва да се следват в образа. Когато героинята произнася на Полионе фразата: „Най-после си в ръцете ми“ след фразата „Война! Война!“ тя е решена да убие него и Адалджиза, докато тя всъщност си дава сметка: „Но как бих могла да предам самата себе си и това, в което вярвам?“ От момента, в който тя казва „Аз съм“ всъщност тя разрушава всички социални структури на властта. Тя загубва своята власт в мига, в който казва: „Норма не лъже!“, а всъщност е лъгала през цялото действие на операта. Скривала е децата си, скривала е чувствата си. Там вече е някакво друго лице на образа, а след това някаква друга мотивация при това шокиращо публично признание в голямата нейна финална ария. Тя е своего рода компенсация на „Каста дива“, която е по-метафизична, духовна, докато другата е много конкретна. Тук е майката, която разбира, че нейна е отговорността и че не може да изостави децата. В това е величието на този персонаж, то е, което те кара да те побият тръпки. Всяка страница от този шедьовър на Белини заслужава да се изучава и анализира и непрекъснато да се откриват нови и нови неща. Това е просто безкрайно. Всеки път, когато започнеш да правиш „Норма“, се откриват нови и нови неща.