Може определено да се каже, че тази българска певица бе от световна величина. Името й ще остане в аналите на певческото изкуство непосредствено до имената на нейните съвременници: Калас, Тебалди, Дел Монако Тито Гоби и Борис Христов, на които бе равностойна партньорка на първата музикална сцена в света, Миланската Скала.
Удивителен е пътят на момичето от пазарджишкото село Церово до първите оперни театри в света. Достоен е за биографичен игрален филм, каквито се правят в други държави, но не и у нас / това прекрасно изкуство- операта напоследък е в немилост пред властта!/.
Ето накратко и този стремителен път. Ражда се на 24 януари 1905 в бедно, но будно, железничарско семейство. Пее от дете. Родена е с глас. Прогимназия учи в Панагюрище, а гимназия в Американския колеж в Самоков. Като ученичка е „звездата” на училищните хорове и оперетки. След това започва да взема уроци учи при основоположника на нашата вокална школа Иван Вулпе. Не я приемат в консерваторията поради...”немузикалност”/!/. Огорчена и обидена, през 1928 заминава за Америка, при своя брат емигрант. Работи като продавачка и мизерства. Пести пари, за да замине в Италия, родината на операта. През 1929 се явява на конкурс в консерваторията „Верди” в Милано. Местата са само три – за един сопран, един тенор и едно мецосопрано. Явяват се повече от 70 кандидати, а тя спечелва първото място. Ето и оценката на журито: 1/велоиколепен мецосопранов глас, 2/ безспорна музикалност, 3/ ярък театрален темперамент и 4/ красива сценична фигура и изразително лице. С тези четири кратки фрази можем да определим дарбата на Елена Николай. Дарба, както се казва от Природата или от Бога. Всъщност, тогава тя все още носи кръщелното си име, Стоянка Николова. Учи упорито, живее бедно – веднъж остава без пари и храна за цели десет дни! Завършва и се дипломира с отличие през 1933 като ученичка на прочутия маестро Винченцо Пинторио. През същата година прави своя дебют, при това с една от най-тежките и големи мецосопранови роли, Азучена от Вердиевия „Трубадур”. Това става на сцената на малкото градче Сало / по онова време в Италия оперни представления са се изнасяли дори в селата!/. Там импресариото Канела, с когото започва работа, решава, че младата и никому неизвестна българка трябва да приеме по- ефектното име Елена Николай и с него тя остава до края на живота си / 1983/. През следващата 1934 година в Кремона се организира фестивал в чест на композитора Амилкаре Понкиели. В неговите опери „Джоконда” и „Блудният син”, под диригентството на именития Тулио Серафин, тя изпълнява главните мецосопранови партии с толкова голям успех, че е приета като „чудото на фестивала”. Следва покана за втория по значение италиански театър, Сан Карло, Неапол. Там младата българка направо триумфира пред една твърде сдържана и консервативна публика. Представя се като Азучена, играе още в „Кавалерът на розата” от Рихард Щраус и „Борис Годунов” на Мусоргски. Става редовна солистка на тази елитна трупа, следват покани за гастроли из цяла Италия. Скоро идва и назначението в Ла Скала. Започва да работи с водещите диригенти и режисьори, да партнира на звездите на италианската сцена. А това са : Аурелиано Пертиле, Бенеамино Джили, Танкреди Пазеро, Чезаре Сиепи, Тито Гоби, Магда Оливиеро, Джакомо Лаури- Волпи, Мария Каниля и нашия блестящ тенор Тодор Мазаров. Цели три десетилетия Елена Николай е на върха. Редовна солистка на Скалата, постоянен гост на големите италиански театри / Торино, Венеция, Рим, Палермо, Парма, Генуа, Флоренция/, на повечето европейски сцени, а също и в двете Америки. До 1949 година тя изнася с огромен успех 20 централни мецосопранови роли на миланска сцена, сред които: Еболи, Сантуца, Адалджиза, Улрика, Амнерис, Изолда, Далила, Шарлота, Орфей, Клитемнестра. През 1951 г. След скандал с италианския музикален критик Франко Абиати е наказана от дирекцията на Скалата с изключване от солистичния състав за три години. За добро или за зло?! През този период Елена Николай започва интензивна гастролна дейност из Европа, Северна и Южна Америка. Пътува много и жъне успехи в Чикаго, Далас, Ню Орлийн, Метрополитън, Лос Анджелиз, Сан Франциско, Мексико Сити, Монреал,Рио де Жанейро, Буенос Айрес, Хавана, Сантяго де Чили, Канада, Колумбия, Венесуела...През 1954 се завръща като кралица в Скалата. Представя се отново като Амнерис и Еболи, после като Далила и Шарлота, пее в „Електра” на Р. Щраус, излиза на сцената заедно с Калас, Тебалди, Дел Монако, Ди Стефано, Карло Бергонци, Борис Христов, Тандреди Пазеро. Призната е за най-добрият мецосопран на своето време. И има защо. Изключителният си по обем / близо три октави/ и красота глас, тя владее майсторски, съвършено. Това е един много топъл и благороден мецосопран от рядко срещано качество. /Всъщност, истинските мецосопранови гласове като нейния по принцип са рядкост. / Низините й са дълбоки, благородни, центърът мощен, широк, височините бляскави, полетни, способни и за високо построени партии. Техниката й е белкантова, безупречна, позволява й да преодолява всяка партитура с лекота. Позволява й да се движи в един обширен репертоарен диапазон от Монтеверди, Вивалди и Глук, през Доницети, Белини, Верди, до Вагнер, Рихард Щраус, Респиги, Мусоргски. Ролите си изгражда мащабно, но и с тънки психологически нюанси, с верен усет към стила и драматургията на творбата. Музикант, интерпретатор от най- висока класа! При това гласът й е не само с много красив, с благороден и мек тембър, също и пробивен, но и удивително фоногеничен. Записите й потвърждават това. За щастие, Елена Николай има немалко прекрасни записи, три от тях са изключителни – на оперите „Селска чест”, „Дон Карлос” и „Лоенгрин” /сред тях и една рецитална плоча на „Балкантон”/, които са съхранили голямото й изкуство за поколенията. В света на операта нерядко записите бързо остаряват, не само заради бурното развитие на техниката, но и заради интерпретациите. Но може се каже определено, че макар и реализирани преди 7-8 десетилетия, записите на Елена Николай звучат великолепно, а интерпретациите й са наистина еталонни и не са остарели, напротив, по-добри са от тези на редица днес световно признати певци. А и нейният уникален, мащабен глас е без аналог днес.
Българската публика не можа да се срещне на живо с голямото изкуство на Борис Христов, обявен за „невъзвращенец” от предишната власт, но за щастие се докосна до Елена Николай. Първото й гостуване на софийска сцена е през 1942 с ролите на Азучена и Амнерис, през 1943 тя изнася благотворителен концерт и радиоконцерт „на живо” / както е било тогава/. След войната е поканена от властите през 1956 и 1961 година. Отново е Азучена и Амнерис в Софийската опера, а с оркестрите на филхармониите на София, Пловдив, Русе и Варна изнася концерти с избрани арии от своя обширен репертоар.
Другите ни срещи с тази велика българска бяха...в киното. През 60-те и началото на 70-те години тя се сне в 6 италиански кинопродукции , главно комедии под режисурата на прочутия Виторио Де Сика, заедно с актьори като Алберто Сорди и Силвана Мангано. И може да се каже, че и в киното бе също така убедителна и интересна както и в операта.
Похвална е идеята на общината в Панагюрище да организира международен пенчески конкурс на нейното име. Той досега има няколко издания и вече набира сили и авторитет.
Огнян Стамболиев
