В родината на Орфей операта се ражда късно, след пет века на азиатско, безпросветно робство. А и след Освобождението трябва да мине цяло десетилетие преди да се появят първите кълнове на това прекрасно изкуство. Нито държавата, нито обществото, дори и интелигенцията, са готови да подкрепят операта. Няма традиция, няма кадри, няма средства. Но за щастие, се появяват трима души, пионери- мечтатели, които се нагърбват с тази задача. Това са бесарабските българи Константин Михайлов- Стоян, Иван Вулпе и Драгомир Казаков. Именно те полагат основите на това изкуство като не жалят време, труд и сили, за да го утвърдят у нас.
Константин Михайлов, прибавил към фамилията си типично българското „Стоян”, е роден на 23 март 1953, в село Голям Боялък, Бесарабия, в семейство на преселници от Елхово. Пее от съвсем малък.
Учи първо в родното си село, а после и в Одеската гимназия, където като солист на архиерейския хор показва голямата си музикална надареност. Дипломира се и заминава за Санкт Петербург да следва пеене в Консерваторията. Междувременно работи като учител по музика, за да се издържа. След две години напуска руската столица и тръгва из провинцията като солист на различни пътуващи оперни трупи.
Дебютира с ролите на Парис и Пигмалион в оперетата „Хубавата Галатея” на Франц фон Супе, натрупва обширен репертоар, за кратко време си създава име на талантлив млад тенор. Ангажират го в по- големи театри, пее дори в спектакли с великия Шаляпин. Притежава красив, естествено поставен лирико- драматичен теноров глас с хубав тембър и възможности за широк репертоар - от лиричния до по- тежкия.
През 1888 го приемат за солист на Болшой, където остава две години, за да тръгне отново из страната. Пее с голям успех в Петербург, Царицин, Киев, Самара, Петрозаводск, Одеса, Казан, Харков, Саратов, Вилнюс. Успехът му е толкова голям, че скоро засенчва звездата на италианската опера, прочутия Мазини, който шества по това време из Русия. После отново е в Болшой. На тази световна сцена жъне успехи в централния теноров репертоар: „Садко”, „Дама Пика”, „Фауст”, „Палячо”, „Селска чест”, „Еврейката”, „Танхойзер”, „Онегин”, „Травиата”. Всъщност, той е първият българин пял в Болшой. А за ролята на Герман от „Дама Пика” получава висока оценка от самия автор, Чайковски. За тази негова коронна роля „Киевски вестник” / бр. 36 от 1893/ пише следните редове: „Само в изпълнението на българина Константин Михайлов- Стоян на Герман ние видяхме и чухме в тази роля живо лице, разбрахме същността на този сложен образ, както е бил замислен от Пушкин и Чайковски”.
През лятото на 1899 година пристига за първи път в родината- майка. Свързва се с със сопраното Катя Стоянова и подготвя оперен концерт, който изнася в редица градове на страната. Решава, че в България е време да се направи опера. Предлага идеята си на Министерството на народната просвета / към него е и управлението на културата /, но му отговарят, че:” В България е още рано да се открие опера...”
Огорчен и разочарован, той се завръща в Русия и продължава триумфалната си кариера. Пее в Москва и Петербург, Варшава, Краков, Хелзинки. Разширява репертоара си с още заглавия, изнася концерти. Става извънредно популярен. Устройват му чествания в различни градове на Русия. През 1903 го канят за директор на операта във Вилнюс, Литва. Само за година той изправя на крака театъра, за което получава благодарствен адрес от общината и гражданството. Честват го още в Царицин, Ростов на Дон, Витебск, Одеса. Накрая се установява в Одеса, за да е по- близо до Отечеството си.
През 1907 година в България се завръщат други двама бесарабски българи – басът Иван Вулпе и съпругата му, сопраното Богдана Гюзелева- Вулпе. Те живеят със същата мечта като Констатин Михайлов- Стоян - да основат българска опера. Изнасят няколко концертни програми, приети с огромен интерес от публиката, което ги обнадеждава.
През 1908 година заедно с него създават трупа с името „Българска оперна дружба“. В нея, освен тях, влизат още: Мара Василева, Жельо Минчев, Панайот Димитров, Стоян Николов, Драгомир Казаков, все млади и даровити певци, учили в чужбина, но не останали там, завърнали се у нас, с благородната идея за „българска опера”.
И така, на 18 октомври 1908 година, се ражда тази институция, която през 1922 година получава името Софийска народна опера и става държавна. Но преди това трябва да споменем за Оперното отделение на Столичната драматично- оперна трупа „Сълза и смях”, което се сформира в читалище „Славянска беседа” през 1891 година. На първото представление са изнесени откъси от оперите: „Веселите уиндзорки” от Ото Николай и „Трубадур” на Верди.
Датата 2 януари 1891 година може да се приеме начало на българската опера. За съжаление, липсата на средства и на подкрепа от държавата бързо слагат край на тази инициатива. Но зърното вече е посято!
От 1908 до края на живота си / 13 юни 1914/ Константин Михайлов- Стоян стои начело на Оперната дружба. Той е първи тенор и режисьор. Със своя голям опит, натрупан в руските театри, допринася твърде много за професионализирането на съставите. Заедно с прекрасно подготвеният Иван Вулпе / той е първи бас и вокален педагог, по- късно ще подготви няколко поколения български певци / той пренася у нас традициите на руския реалистичен музикален и драматичен театър от края на 19 и началото на 20 век. С това дава вярната насока на развитието на оперното дело у нас.
Константин Михайлов поставя част от първите български опери: „Сиромахкиня”, „Камен и Цена”, „Борислав”, „Тахирбеговица”, а също творби на Верди, Леонкавало, Гуно, Маскани, Рубинщайн, Чайковски. Концертира активно из цялата страна. Изнася рецитали с оперни арии, художествени и народни песни, пропагандира все още непознатото у нас оперно изкуство, пише статии и студии за музиката и българския фолклор, събира и обработва заедно с композитора Андрей Стоянов народни песни, прави всичко възможно, за да утвърди българското оперно дело и да проправи трудния му път през тези начални, пионерски години.
Огнян Стамболиев