Петър Щърбанов / 1920 – 2005/ беше сред изявените имена от второто поколение български оперни режисьори / М. Хаджимишев, Н. Николов, Ст. Трифонов, Св. Донев, Ем. Бошнаков, Б. Афеян/. За Националната опера и театрите в страната той работи цели 40 години и реализира 65 постановки на опери и оперети от класиката до съвременността. И всички те носеха печата на високия професионализъм, съчета с неговата огромна култура и ерудиция, както и с умението му да намери сам различната форма, силна по внушение, естетична и неизменно вярна на авторовия замисъл.
Роден е на 21 май 1920 година в Сливен. Потомък е на стар и културен възрожденски род, в който музиката и театъра са голяма на почит. От малък проявява пристрастието си към изкуствата и литературата. Баща му е любител цигулар, а брат му оркестрант в Русенската опера. Завършва Полукласическия лицей на Кралските италиански училища в София, където се изучава задълбочено и история на изкуството. Насочен от Любомир Пипков, завършва оперна режисура в Ленинградската консерватория. Дипломира се успешно с постановка на мащабно, проблемно заглавие - операта на Чайковски „Дама Пика” през 1955 година, като работи с един великолепен изпълнителски състав: Христо Бръмбаров, Димитър Ненков, Рада Конфорти, Илка Попова, дирижирани от маестро Асен Найденов. След този успех е назначен за редовен режисьор в Операта, където остава до пенсионирането си през 1989. Следващите му постановки – на „Кармен” в Пловдив и на „Отело” в София го утвърждават сред перспективните имена на българската музикална режисура по това време. Щърбанов е чест гост на почти всички големи и малки български сцени: Варна, Русе, Пловдив, Стара Загора,, а също и: Бургас, Сливен, Враца, Плевен, Монтана, Пазарджик, Велико Търново, Кърджали...Работи много и резултатно и за Националната оперета, където поставя главно класически заглавия на Лехар, Щраус, Калман, Офенбах, Целер, Линке и някои мюзикъли. Щърбанов е сред малцината наши режисьори / заедно с Михаил Хаджимишев/, които имат международно признание. Той е първият и единствен засега постановчик от България работил за Миланската Скала и Чикагската опера. Режисирал е спектакли още в: Брюксел, Неапол, Палермо, Рим, Москва, Дъблин, Ганд, Анверс...
Във всяка нова постановка Петър Щърбанов влизаше солидно подготвен, винаги с детайлно проучена партитура, с познания върху стила, епохата, литературния първоизточник, с прецизна работа върху езика и превода / сам той преведе майсторски доста оперни либрета/, и най- главното: с респект към автора и творбата му, без намерението да „модернизира” и „осъвременява” самоцелно. Според него режисьорът трябваше винаги да си задава въпроса „защо?”. Да убеждава, да обосновава. Да каже и нещо свое, но не и в ущърб на оригинала. За него той беше нещо свято. „Добрият режисьор, твърдеше той трябва да умее добре да работи с артистите, с оперните артисти, които са нещо изключително сложно, защото оперното пеене и сценичната игра влизат в изключително един труден и сложен синтез”. И затова Петър Щърбанов вярваше, че режисьорът първо трябва да намери начин да убеди и повлияе на актьора- певец в правотата на своята идея, да му внуши своята концепция, така че той да повярва в нея и да я осъществи като своя. За тази цел Щърбанов не се налагаше като режисьор- диктатор, а предлагаше и убеждаваше. Затова и винаги успяваше. Помня колко убедителни, пълнокръвни образи създадоха, в две от неговите най- успешни постановки: „Сватбата а Фигаро” от Моцарт/ 1971/ и „Пепеляшка” на Росини / 1968 - преведена блестящо от него!/ артистите: Рени Пенкова, Павел Герджиков, Надя Шаркова, Юлия Кираджиева, Мария Димчевска, Александрина Милчева, Павел Куршумов.... Това бяха истински празници за театъра и публиката. Сред големите му успехи бих посочил още : „Приказка за цар Салтан” от Римски Корсаков, „Сицилиански вечерни” на Верди, „Замъкът на Херцога Синята брада” от Бела Барток / премиера за България/. „Дама Пика” от Чайковски, „Русалка” от Даргомижски и особено „Адриана Лекуврьор” от Чилеа/ 1987/ и „Хофманови разкази” на Офенбах / 1978/. Това бяха силни, ансамблови спектакли, достойни за всеки голям европейски театър. Тук се изкушавам да цитирам много точната оценка на известния от близкото минало критик Стефан Тинтеров за „Хофманови разкази”: „Спектакълът протича в спонтанен и уравновесен темпоритъм, с изваяна релефност и убедителност на многобройните сцени и епизоди. Вярната сценична характеристика на героите, непринудеността на тяхното жестово, пластично и мимично поведение, точната композиция на масовите сцени / хорови и балети /, светлинните ефекти са почти повсеместно достойнство на това представление...”
Петър Щърбанов беше и отличен педагог, преподаваше актьорско майсторство и оперна режисура в Консерваторията и НБУ, изявяваше се успешно като критик и теоретик на музикалния театър, превеждаше оперни либрета, работеше активно за Съюза на музикалните дейци в България / беше и негов заместник председател/. Накратко казано: бе един от градителите на българска оперна култура след войната. Светла, благородна, етична личност, обичан и уважаван от всички.
Петър Щърбанов по време на постановката му на операта „Борис Годунов”. Театър „Алла скала”, Милано. 1967 г.
Грамота за награждаването на Петър Щърбанов със златен медал за режисьорска и публицистична дейност, на Международния конкурс „Най-добрите през годината”, 1992 г., организиран от италианското списание „Илюстрована сцена”. 1992 г.
Огнян Стамболиев
