Три десетилетия от живота си отдаде на столичната опера сцена МИХАИЛ ЛЮЦКАНОВ (1900- 1989). Той има повече от 60 големи и малки комедийни и драматични роли, изпълни с неизменен успех. Беше мого обичан - не само сред опероманите, но и сред широката публика в София и страната. Беше популярен и като турист- планинар, и като фотограф. Остави хубав спомен у всички, а от двете страни пред Народния театър „Иван Вазов” се извисяват засадените от него тополи през далечната 1922 година, когато той е още студент- първокурсник по музика.
Роден е 3 април 1900 година, под знака на Овена, в София. През 1927 година завършва с отличие певческия клас на Иван Вульпе, след което и школата по белканто на маестро Еторе Борукия в Рим. Още през втората година от престоя си в италианската столица започва да работи в Есперименталната опера в града, да изнася концерти и по Римското радио. Не остава в Италия, въпреки поканите за работа там, а се връща в родината.
На 16 август 1929 е назначен за стажант артист в Софийската опера, на която остава верен до края на кариерата си (1961). Дебютира през същата година в операта на Маестро Атанасов „Цвета”, тогава много популярно, репертоарно заглавие. Навлиза бързо в репертоара на Операта и скоро става един от най- ценените и търсени артисти. Покрива почти целия баритонов репертоар: „Трубадур”, „Травиата”, „Фалстаф” и „Силата на съдбата” от Верди, „Вълшебната флейта” на Моцарт, „Ловци на бисери” от Бизе, „Дама Пика”, Йоланта”, „Черевички” и „Евгений Онегин” от Чайковски, „Турандот”, „Бохеми”, „Бътерфлай” на Пучини, „Фауст” на Гуно, „Дон Паскуале” и „Любовен еликсир” на Доницети, опери на Майербер, Римски- Корсаков, Масне, Адан, Леонкавало, Сметана, Прокофиев, Флотов. Много и успешни са и превъплъщенията му в българските заглавия: „Хитър Петър” на Весели Стоянов, в оперите на Натан Князев, Иван Кавалджиев, Парашкев Хаджиев, Пипков...
Сам той се определяше като лиричен и комедиен артист. Избягваше ролите на баритоните - злодеи в операта като Барон Скарпия от „Тоска” на Пучини, Яго от „Отело” или Макбет от „Макбет” на Верди. Беше светъл, оптимистичен, благороден характер, при това със силно развито чувство за хумор, и това се отразяваше и в изявите му на сцената. Беше прекрасен Папагено във „Вълшебната флейта” (остави много хубав радиозапис – сега в Златния фонд на БНР), Белкоре в „Любовен еликсир”, Фастаф на Верди, Мечо в „Луд Гидия” на Хаджиев, Доктор Каюс във „Веселите уиндзорки” на Ото Николай . С голям успех направи и няколко оперетни роли в „Цигански барон”, „Прилепът” и „Хубавата Елена”, които се поставиха през 30-те години в Народната опера. Но коронната роля на Люцканов, без съмнение, беше Фигаро на Росини. В нея той разгърна целия си талант на певец, музикант и артист. Години наред бе първият и най- добър Бръснар на Росини у нас. След 1960 беше наследен от също много надарения му млад колега Асен Селимски. Подготвя я дълго и старателно с Иван Вульпе още като студент в София, а сред това и с Еторе Борукия като специализант в Рим. Учи се и от записите на най-добрите изпълнители на ролята от епохата Рикардо Страчари и Тито Гоби. С годините непрекъснато я усъвършенства, а това че я пя близо три десетилетия с неизменен успех, говори красноречиво не само за таланта, но и за съхранената му през годините гласова природа. Това може би се дължи на факта, че Люцканов беше запален турист- планинар и това поддържаше физическата му форма, не боледуваше, пееше интензивно.
Един весел случай от кариерата на артиста, разказан от него:
„Един ден, след премиерното изпълнение на операта „Черевички”( 1950 г.) , при мен дойде моя почитателка и с най- възторжени думи изрази възхищението си:
- Ах, да знаете, днес вие просто надминахте себе си! Каква подвижност, каква лекота, каква пластика! Какво превъплъщение!
Думите на тази млада дама направо поласкаха самолюбието ми на артист.
- И само какъв образ на дявол, какъв невероятен грим! А за вокалното изпълнение да не говорим. Моля ви, дайте ми за спомен снимка от тази роля с автограф!
В този момент бях готов да подаря на своята любезна почитателка не обикновена снимка, а увеличен портрет в златна рамка.
Ала тя усмихната добави:
- Знаете ли, с тази снимка искам да плаша децата на сестра си, когато не слушат и не желаят да се хранят....”
Огнян Стамболиев