215 години от рождението на автора на „Норма”
215- годишнината от рождението на „Моцарт от Катания” е добър повод да погледнем назад и да видим какво е присъствието на този оперен автор у нас. Публиката, особено меломанската, обожава неговата прекрасна музика, а прочутата ария „Каста дива”, „визитната му картичка”, е позната и на хората, които са далече от света на операта.
За съжаление, за разлика от Верди, Доницети и Росини, Винченцо Белини е сравнително малко познат и много малко поставян на наша сцена.
Българската публика се срещна с творчеството му първо чрез...седмото изкуство. Освен, разбира се, чрез Радиото. През 60- те години, когато в България се внасяха редовно музикални кинопродукции / биографични за отделни автори, екранизации на опери и оперети – от Европа и СССР/ като голямо събитие се посрещна филма на Кармине Галоне /1886 – 1973/ „Каста дива” / 1954 /за живота на Белини. Добре подбраният актьорски състав /французинът Морис Рьоне - Белини, италианката Антонела Луалди – Мадалена Фумароли, румънката Надя Грей – Джудита Паста/, добрата камера в цвят, костюмите и декорите, фонозаписите с бележити певци от това време /спасиха иначе мелодраматичния сюжет и завладяха публиката. Същият режисьор, Галоне, който за 50 години в киното направи повече от 120 филма, често се обръщаше към света на операта, за да ни остави немалко добри филми, с които запознаваше широката публика по света / в т.ч. и българската !/ с редица композитори и оперни шедьоври. На наш екран минаха неговите продукции: „Риголето”, „Тоска”, „Травиата”, „Бохеми”, Трубадур”, „Селска чест”, „Палячо”, „Мадам Бътерфлай”, както и филмите му за Верди, Пучини, Белини, Росини, Доницети, сред които и прочутият „Къщата „Рикорди”, озаглавен у нас като „Къщата на спомените”. Лично аз, като дете и след това като юноша, освен на живите спектакли на прекрасната тогава Русенска опера, се радвах, както мнозина мои съграждани, и на филмите на Кармине Галоне...
А първата българска постановка на белиниева опера се осъществи в морската ни столица. На 23 май 1972 година завесата на Варненската опера се вдигна, за да представи за първи път шедьовъра „Норма”. Преводът / за щастие, тогава се пееше на български език, затова и операта ни имаше повече публика!/ и режисурата бяха дело на големия наш оперен деятел Михаил Хаджимишев, сценографията и костюмите на негова съпруга Ани Хаджимишева, а музикалното ръководство на Недялко Недялков, тогава главен диригент. Един традиционен, класически прочит в духа на психологическия театър, с конкретна историческа обстановка и датировка, а в музикално отношение – изработена много прецизно от диригента и от хормайстора Никола Бочев. В главните роли изгряха с пълния си блясък големите дарования на сопраното Мария Бохачек / Норма/ и на нейния съпруг, тенора Тодор Костов / като Полионе/. Двама първокласни белкантови певци, специализирали в Милано, които години наред бяха стълбовете на оперния театър в града. Без тях във Варна не минаваше премиера на голямо класическо заглавие, особено от трудния италиански репертоар, за който те просто бяха родени. Друго ярко постижение бе това на първия бас от състава Стефан Циганчев като жреца Оровезо. Варненската „Норма” се задържа в афиша на театъра години наред / в главната роля направи силния си дебют и младата тогава Мари Крикорян/, но за съжаление, примерът на Варна не беше последван от останалите наши оперни състави. В София „Норма” се появи доста късно, едва през 1983 година. Постановката беше дело на известния режисьор от Варна и София Николай Николов, който потърси един сравнително съвременен прочит, без намек за епоха и стил, при една пределна условност и статичност /една постоянна стилизирана хладна геометрична метална конструкция, доста чужда на творбата и автора, на нежната белиниева мелодика, проект на известния художник Иван Кирков/, докато музикалната работа на Борис Хинчев / 1933- 2010 / респектираше с прецизността и знанията за стила. Борис Хинчев беше сред малкото истински, родени оперни диригенти у нас, особено силен в италианския репертоар / Пучини, Верди, Росини, Джордано, Чилеа/, диригент- театрал, той познаваше човешкия глас, особеностите на италианското Белканто / беше специализирал в Скалата/, просто „дишаше с певците”. Неговият прочит, верен на автора и неговия романтичен стил се разкри още по- отчетливо в едно, би казал съвършено концертно изпълнение на творбата в НДК с Гена Димитрова, тогава в апогея на кариерата си. А в спектакъла, в заглавната роля се изявиха няколко талантливи певици, за които Норма се оказа истинско изпитание, но им донесе и голямо признание /Мари Крикорян, Светлана Котленко/. В сопрановата по автор партия`на Адалджиза се редуваха три първокласни примадони сред мецосопраните: Христина Ангелакова, Стефка Минева и Александрина Милчева, като всяка от тях направи своя, интересна интерпретация на образа. Младият изгряващ бас Стефан Еленков беше внушителен като жреца Оровезо. С главната роля в постановката гостува с огромен успех и Гена Димитрова.
Третата „Норма” беше в Стара Загора. На 2 февруари в преломната 1989 година завесата на най- старата опера в страната / след столичната – не казвам от „извънстоличните” оперни театри, както неправилно се изразяват мнозина у нас, сякаш всичко, което не е в София е „извънстолично”!/, се вдигна за „Норма”. Постановчиците бяха от Русия – режисьор Евгения Платов, художници Вячеслав Окунев и Ирина Прес / дълги години Стара Загора беше в творчески контакти с Куйбишевската опера, СССР/. Диригент – Божидар Бонев / 1949- 2010/. Мисля, че в музикално отношение това беше най- силната досега „Норма”, без да подценявам тези от Варна и столицата. Записът е в Златния фонд на БНР и може да убеди всеки, че музикалната реализация бе на изключително високо ниво. Една върхова работа на рано напусналия този свят талантлив оперен диригент, ученик на майстора Димитър Димитров, Божидар Бонев. Следващата негова работа върху Вердиевия „Макбет” през 2004 бе също така прецизна, стилна, респектираща Тук особено се откроиха младата Офелия Христова / Норма/ и гласовитият Симеон Симеонов / Полионе/. Отлични бяха още: Александър Марулев / Оровезо/ и Петя Балджиева / Адалджиза/. Великолепен беше старозагорският оперен хор, ръководен майсторски от незабравимата Богдана Попова. В сценично отношение постановката следваше добрата традиция и не изненада с някакви особени решения. А и „Норма” е една от най- трудните в певческо отношение опери, поради което режисьорите избягват да натоварват изпълнителите с по- сложни сценични задачи. Тук при една външна статика, бе трябвало да се постигне вътрешна динамика, което в тази постановка в Стара Загора, за щастие, се получи.
Плевенската опера също представи „Норма” – преди Коледа, на 20 декември 1993 в залата на Театъра се състоя премиерата й, подготвена от режисьора Светозар Донев и диригента Божидар Бонев. Сценографията бе сред последните работи на талантливата Мария Трендафилова. Пишещият тези редове не успя да види тази постановка, която не се задържа в афиша на този наш най- млад и, уви!, вече не съществуващ, заради нелепите „културни” реформи у нас, добър ансамблов музикален театър.
През 2002 година в Русе се представи за първи път „Норма”. Музикалното ръководство бе на директорът- диригент Георги Димитров, а режисурата и сценографията на художника Иван Савов. Това бе може би най-компромисната, въпреки добрата музикална работа на диригента, засега реализация на творбата на наша сцена. Недоизработените образи и мизансцени, примитивната сценография и неудачни костюми, а също и оскъдното осветление, и най- главната неудача - недобре подбраният солистичен състав предопределиха неуспеха и твърде краткия живот на тази постановка. За съжаление, отново в Русе нямаше успех и първата постановка на „Монтеки и Капулети” / режисьор Павел Герджиков и художник Чавдар Чомаков/. Този път обаче певческият състав беше по- прецизно подбран: Цветелина Малджанска, Андреана Николова, Георгиос Филаделфевс, Пламен Бейков, Петър Костов. Но музикалната работа на диригента Евгени Димитров и особено на хормайстора Христо Стоев бе определено незадоволителна и това реши краткия живот на тази дългоочаквана първа българска продукция на интересното и рядко играно по света произведение на Белини. Постановката се игра само два пъти, което не оправда труда на солистите над тези големи и проблемни певчески партии, особено двете централни - на Ромео и Жулиета, които са написани за висок сопран и мецосопран.
През 1990 година в Русе и София се състоя концертно изпълнение на операта „Сомнамбула” с великолепната Александрина Пендачанска под диригентството на Михаил Ангелов. Една чудесна интерпретация, която заслужи възторга на публиката и критиката. Може само да се съжалява, че не беше представена сценично, тъй като „Сомнамбула” е опера п за сцената. Софийската опера, а и не само тя, притежава солистичният потенциал за подобна успешна реализация, при това не само на това, но и на други заглавия от Белини като: „Пиратът”, „Сомнамбула”, „Беатриче ди Тенда”. Особено внимание заслужава и последната му, единадесетата по ред опера „Пуритани” по Уолтър Скот, създадена до известна степен в стила на голямата френска опера през далечната 1835 година, когато „Моцарт от Катания” неочаквано напуска нашия свят.
„Норма” във Варна с Мария Бохачек /Норма/,
Тодор Костов / Полионе/
и Мари Крикорян / Адалджиза/
Огнян Стамболиев