РУСЛАН  РАЙЧЕВ – ЕДИН БЪЛГАРСКИ ДИРИГЕНТ ОТ СВЕТОВНА КЛАСА

Руслан Райчев беше явление в нашата опера, а и в българската музикална култура. За разлика от повечето свои колеги, които се профилираха на „симфонични”, „оперни” и „оперетни”, той беше „универсален” – просто защото можеше всичко. Беше роден, както за театъра, така и за концертния подиум. Направи забележителна,  блестяща кариера не само у нас, но и в чужбина, може би единствена по рода си и по мащабите си за български диригент досега.

Роден е на 5 май 1919, под знака на Телеца в Милано, по време на гастроли на прочутия си баща, тенорът Петър Райчев / 1887- 1960/, първият наш певец със световна слава. Като малък учи пиано при Карло Лопати и завършва детския и средния отдел на  Миланската консерватория „Джузепе Верди”. 14-годишен се завръща в България с родителите си и продължава да учи пиано при проф. Панка Пелишек и проф. Андрей Стоянов. Завършва немското училище в София. През 1944 се дипломира във Виенската консерватория, където учи за диригент при проф. Лудвиг Райхвайн и междувременно е частен ученик на прочутия Карл Бьом, тогава главен диригент на Виенската Щатс опера. Скоро става и негов асистент. Продължава и уроците си по пиано – вече при последния ученик на Франц Лист Емил фон Зауер. Учи и право, завършва го, но никога не по практикува.

През пролетта на 1944 е назначен за диригент на операта в Кьонингсберг / сега Калининград/, но не се задържа за дълго и пристига в София. В Операта му поверяват балета „Бахчисарайски фонтан” на Асафиев, с който започва българската му кариера. Но скоро напуска София и през 1946 г. заминава за Варна. Там директор и режисьор е баща му. Заедно с него поставя шедьовъра на Сметана „Продадена невеста” и с премиерата й на  10 септември 1947 официално се открива Варненската народна опера. След като изнася много представления и концерти, се връща в София и става главен диригент на новооснования Държавен музикален театър. На тази сцена работи до 1950 година като поставя няколко класически оперети на Целер, Калман, Щраус-син, Офенбах. Недоволен от условията за работа в Оперетата, решава да я напусне.  От 1951 до 1956 година оглавява Пловдивския симфоничен оркестър и го превръща във филхармония. По това време това е най- добрият оркестров състав след столичната филхармония. Но, подобно на именития си баща, Руслан Райчев не може да се задържи за дълго на едно място. През 1956- 1958 е вече в Русе. В дунавската ни столица работи за симфоничния оркестър и за Русенската опера. Престоят му, макар и кратък, дава силен тласък на двата състава. Неговите концерти и особено постановката му на „Манон” на Масне с незабравимите Пенка Маринова и Николай Здравков отбелязват връх в  историята на тези институти. „Манон” е отличена на преглед на оперните театри, а записът влиза в Златния фонд на БНР. След години се връща като гост, за да постави с успех друга френска опера „Фра Дяволо” на Обер, също с първокласен състав: Константин Янков, Виолета Шаханова, Ана Ангелова.  След Русе Руслан Райчев отива в Стара Загора. В най- стария музикален театър след столичния, той поставя  „Бохеми” и „Бал с маски”. За две години е главен диригент на основания от него симфоничен оркестър на Перник и столичния хор „Гусла”. После отново е в София, в Операта, като междувременно дирижира и много симфонични програми....

През 1968г. когато за първи път е директор на Софийската народна опера, не след дълго се отказва от директорските си задължения и става неин главен диригент, като работи и за Пловдивската филхармония. Това съвместителство продължава шест творчески сезона, след което 55-годишният маестро заминава за Германия. Западните импресарии го приемат като „дар от небето” / голям диригент с голям репертоар! / и веднага го включват  в активна професионална дейност – от 1974 до 1979 г., той е вече генерал музикален директор в провинцията  Шлезвиг Холщайн. После пак става главен художествен ръководител и главен диригент на… Софийската опера! Опитът му да привлече за системно сътрудничество в нея най-известните български оперни певци от чужбина и да регламентира задграничните гастроли на тези от тях, които са на щат в операта, завършил с грандиозен скандал! Руслан Райчев е „детрониран” от директорския пост и продължил да работи в операта като диригент. Тогава е поканен да постави музикално операта „Борис Годунов” от  Мусоргски в парижката Гранд опера и той приема предложението. В разгара на подготовката на премиерния спектакъл, неочаквано получава от България съобщение, че е определен да дирижира тържествения концерт по случай 50-годишнината на Николай Гяуров, като и двете изяви съвпадали. Благодарение на изключителната си съобразителност и гъвкавост, намира единственото правилно решение за  ситуацията – с частен френски самолет, обезпечен от Гранд опера „прелита” до София, за да дирижира концерта на Гяуров и веднага след него „отлита” обратно до Париж, за да осъществи на другия ден премиерата на „Борис Годунов”! От този момент започва голямата му световна  кариера.  Гастролира редовно в почти цяла Европа, дирижира в Милано / първи и засега единствен български музикант, изявил се там!/, Рим, Париж, Лондон, Виена, Москва, Берлин, Стокхолм, Варшава, Прага, Букурещ... А също и по света – Щатите, Канада, Бразилия, Чили, Япония, Австралия, Корея...Дирижира редица звезди на световната опера: Доминго, Френи, Капучили, Карерас, Гяуров, Ричарели, Ското, Брузон...

През целия си творчески път Руслан Райчев работи упорито, неуморно, задълбочено, по немски прецизно. Но темпераментът му, без съмнение бе южен – български, италиански. Умението му да гради форма, да бъде пределно верен на стила на автора, да  работи упорито и  всеотдайно с певците и оркестъра  / като за кратко време винаги постига отлични резултати!/ , да прави истински, вълнуващ музикален театър го нареждат сред големите световни  диригенти на нашето време.  Той спи само по 4-5 часа, репетира с певците и съставите през целия ден, вечерта дирижира спектакъл или концерт, редовно прави записи за БНР, БНТ, Балкантон и чужди фирми – част от тях биват отличени с авторитетни награди. Поддържа един обширен оперен репертоар. Трудно е да се отделят най-големите му успехи. Всички те са плод на един забележителен синтез между неговата емоционалност и неговия интелект.  И все пак, бих отделил: „Отело”, „Набуко”, „Дон Карлос”, „Аида”, „Кармен”, „Манон”, „Фра Дяволо”, „Война и мир”. Работи изключително резултатно с певците, защото разбира от пеене и е роден театрал. Авторитетът му като музикант е огромен и въпреки трудния му характер, е ценен и уважаван от всички.

Може да се каже, че в годините след войната до 1989, когато българската държава създаваше условия за култура и изкуство на високо ниво, Руслан Райчев и Асен Найденов бяха двамата стожери на българската музикална култура.

Огнян  СТАМБОЛИЕВ