Стремежът към осмисляне на „народното“ е вече ясно отличима тенденция в българската сцена през последните два сезона.  Отделни елементи от нашата култура правят опити за осмисляне на националното, използвайки го като отправна точка за създаването на изкуство. Написа за „въпреки.com” Елена Ангелова, завършила тази година Театрознание и театрален мениджмънт в НАТФИЗ.

Може би това е реакция към нарастващата тенденция към глобализация, може би се дължи на необходимостта от извличането на архетип, първообраз на общността, сред която живеем. Може би и двата въпроса са изиграли роля в оформянето на казуса при извеждането на „българското“ на сцена. Само през последните две години се появиха романът на Милен Русков „Възвишение“ и сценичната му адаптация с режисьор Иван Добчев в Пловдивския театър. В рамките на програма „Терминал 2“ в Театрална работилница „Сфумато“ се изигра новият спектакъл на Маргарита Младенова, „Самолетът закъснява“. Това са само три случая, които изговарят и проблематизират темата за България. Освен тях, съществуват множество сценични и литературни произведения, които чрез контекста си по-приглушено задават въпроси за страната, в които живеем.

Тук искам да направя важно уточнение. Не бих искала да поставям всяко изкуство, което се занимава с България, под общ знаменател. Разбира се, че романът, пиесата и балетът изострят различни проблеми от спектъра на българската проблематика и говорят на свой специфичен език, както правят и техните създатели.  Въпреки това е важно да разпознаем общото им вглеждане в сложната материя „родина“ като признак на желание към саморазпознаване, като белег за една нова тенденция в българското изкуство. Вместо да бяга от действителността, по неочакван начин то се среща със себе си. Ето че темата за България извървя пътя от романа, през театъра, до танцовия спектакъл.

Мила Искренова, дългогодишен хореограф в балет „Арабеск“ направи своята премиера, „Българска токата“, в Софийската опера и балет, с класическите танцьори от състава на балета. Спектакълът би могъл да се определи в жанра на синтетичния танцов спектакъл. Като форма на движението това е класически балет, който приема в хореографския си текст отделни цитати от модерния танц и народните български танци. Мила Искренова прави монтаж на тези различни видове движение при хореографията (балет, български народен танц, модерен танц).

Тази сложна движенческа формула съдържа известен риск при „превеждането“ й  като език на спектакъла. Оттук моята перцепция за „Българска токата“ тръгва не толкова в посока на посланието на спектакъла, а по-скоро се увлича в изследването на изразните средства, които използва. Впечатляващо постижение в сценографското решение на спектакъла /сценограф, костюми и видео - Цвета Богданова – б. р. / беше платформата в дъното на сцената, по която изпълнителите танцуваха под наклон. За зрителя това решение предлага съвсем различна гледна точка, в която може да изследва фигурите в изчистена и ясна перспектива. Мила Искренова гради най-въздействащите си хореографски картини под музиката на Васил Казанджиев и Димитър Ненов именно на тази платформа. Тя концентрира сценичното пространство, което буквално е наклонено към зрителите и въздействието от синхронното движение става много по-мащабно, защото се вижда всеки един изпълнител, танцуващ с общата, събрана енергия на ансамбъла.

Мила Искренова по време на репетиция за спектакъла

Може би тук е моментът да споделя впечатлението си от работата на Мила Искренова с ансамбъла. Безспорно е, че тя се стреми към изграждането на групов образ, от една страна – на българина, а от друга – на българския мъж и на българската жена. Това формулиране на идентичността през груповата, общностната принадлежност личи най-вече в „споделянето“ на хореографските фрази. Те се танцуват от всички; движенията са код, чрез който се идентифицира една група, която последователно го усвоява, повторя, мултиплицира, доизгражда.

Освен в хореографски аспект, Мила Искренова създава и линия на поведение на персонажа при работата с ансамбъла. Това най-вече личи при артикулирането на мъжката енергия в спектакъла. Любопитно и неочаквано, тук се прокрадва нишката на комичното именно чрез класическия балет. В премерени дози и с школуван артистизъм балетистите от операта на моменти играеха с известна автоирония на сцената. Той се пораждаше от това, че едновременно те заявяваха виртуозност в балета и известен „мъжки“ маниер, характерен за българина. В тези моменти усмивките на зрителите се прокрадваха заедно с чувство на съучастие в спонтанната типично българска шега.

Въпреки това най-успешният и запомнящ се момент в представлението беше финалът. Предаден в няколко изречения, той звучи така – докато токатата на Димитър Ненов се развива в поредица от надграждащи се кулминации, всеки един от танцьорите преминава диагонала на голямата сцена в най-големите скокове и най-бързите поредици от пируети в класическия балет. Пред зрителя се разгръщат едновременно сила, мащаб и лекота. Танцьорите са в полет като че ли цели минути под изумително въздействащата музика на композитора. Тази виртуозна част (едновременно в музиката и в танца) е впечатляваща, ярка и запомняща се. Енергията ескалира при появата на Мъжът и Жената (солистите в спектакъла). Те завършват мащабния физически полет в сценичното пространство. Силният финал се поетизира от прожектираните черно-бели птици, излитащи като че ли от дъното на сцената. Въпреки че не успях да възприема докрай видео средата и активната метафорична игра с куфара в „Българска токата“, не мога да остана равнодушна към финала на спектакъла. Тези последни минути от спектакъла въодушевяват зрителя с енергията на класическия балет и музика по един висок, леко старовремски начин, който винаги ще живее сред почитателите на класическото изкуство. ≈

Текст: Елена Ангелова

Снимки: Светослав Николов - архив на Националната опера

Послепис на „въпреки.com”: Спектакълът „Българска токата” е първата постановка на хореографката Мила Искренова в Националната опера и балет. Непосредствено преди премиерата тя написа, че спектакълът е посветена на всички българи - където и както и да живеят на този свят! Той се състои от две части – първата - музика Васил Казанджиев:„Картини от България”, „Дивертименто” и„Токата”; Втората - музика Димитър Ненов:„ Рапсодична фантазия”, „Въжделение”, „Копнеж” и „Токата”. Както самата Мила обясни дни преди премиерата „Токата в буквален превод означава „докосната“. Идва от италианския глагол токаре, което означава „да докосна“. Смисълът, който влагам, освен че в спектакъла има две абсолютно виртуозни токати на Димитър Ненов и Васил Казанджиев, е също че българската земя е докосната. Тя е свещена и благословена. Затова е токата. Освен това силно се надявам, че с това двойствено заглавие спектакълът ще бъде много добре разбран навсякъде по света. Токата е универсална дума и термин.” Това „докосване” на Мила е вдъхновено от проф. Васил Казанджиев, предложил на Националната опера този балетен спектакъл с негова музика и на забележителния Димитър Ненов, позабравен несправедливо, но един от най-талантливите български композитори и музиканти. Поредното предизвикателство за талантливата ни хореографка, авторка и на книгите, посветени на съвременния танц „Радостта на тялото“ и „Вкусът на твоето тяло“.

Връзка към публикацията