Гостуването на Софийската национална опера и балетна 63-тия Фестивал в Любляна е голямо културно събитие от международен мащаб и значение. София е една от столиците на източноевропейската култура и град с безкрайна художествена традиция и богатство, но за съжаление при нас все още не е достатъчно позната, представяна, приета.
Надяваме се тези обстоятелства да започнат да се променят след първото гостуване на Софийската опера.
Фестивал Любляна е идеалната възможност за това, както се оказа при гастролното представление на „Тристан и Изолда“ от Вагнер. Със сигурност голямо влияние оказа и фактът, че режисьорът Пламен Карталов, директорът на Софийската опера, вече е работил като гост в Словения в Марибор и Любляна, както и на Фестивал Любляна, така че много словенски музиканти го познават лично, а той познава нас и нашата оперно-балетна действителност.
Поради това му е било по-лесно да вземе решение да докара оперния ансамбъл, с цялото сценично оборудване, в зала „Галус” в Цанкарев дом – и то само един ден след гостуването на китайската национална опера. Малко хора знаят, че сценографиите на двете представления („Турандот“ и „Тристан и Изолда“) буквално са се „кръстосали“ – едното идва, другото си тръгва – и че българите са имали само два часа за репетиции за толкова изискваща опера, каквато е „Тристан и Изолда“.
Пламен Карталов, професор и член на Българската академия на науките, директор и режисьор на Софийската опера, е събирал опита си на световните сцени, познава ансамбли, градове, репертоари, захваща се с режисиране на най-трудни за поставяне опери, каквото е повторението на „Пръстенът на Нибелунга“ (първото представление е било през 2013 г., по случай юбилея на Вагнер) под неговата режисура и с изцяло български ансамбъл в София (от 12 до 17 септември), което в международния вагнеров свят се оценява като световно оперно събитие.
Специално за това е писал Томас Краков, председателят на Международното дружество Рихард Вагнер, който цитира писмото от младините на Вагнер до Гуидо Теодор Апъл, че мястото му е извън Германия – даже в България и Словения. Знаем, че в България Вагнер не е стъпвал, но е вероятно, че е пътувал веднъж с южната железница през Любляна за Триест. Така че поне е видял Словения през прозореца на купето.
За съжаление ни трябваше над 150 години взиране във Вагнер „през прозореца“, докато на голямата сцена на Цанкариев дом дойде „Тристан и Изолда“. За пореден път сцената ни се оказа отлична, както при гостуването на Китайската национална опера с „Турандот“, където сценографията беше достатъчно широка да се разпростре върху цялата й площ, така и при софийското представление, където трябваше отстрани на сцената да се спуснат черни завеси, за да стеснят размерите на сцената и на цялата сценография на „Тристан и Изолда“.
Явно сцената на Софийската опера е по-тясна за съжаление, тъй като по-широка сценография щеше да е още по-пищна, по-раздвижена и колоритна, концепцията по-ефектна, а цялата сцена щеше да въздейства като пространство на безкрайно въображение, въпреки че действието би останало концентрирано върху това, което по принцип видяхме в представлението. И това не беше нито малко, нито лошо.
Представлението на режисьора Пламен Карталов е амбициозно: обхваната е цялата любовна история на Тристан и Изолда, включително с показване на сцената на предисторията й, представена не чрез музика на Вагнер, защото композиторът не е писал музика за нея, а зрителят я научава само чрез текста в програмата. Това беше силен ход на Карталов – въпреки записаната модерна музика, извън вагнеровия стилов контекст и без участието на оркестър. Когато това въведение свърши, може да започне истинската опера.
И тук възниква проблем с концентрацията на музикантите и смесването на усещания; зрителят като че ли е объркан – къде пасва това, което тъкмо видях, ако това все още е прелюдия? Другите оперни представления на„Тристан и Изолда“ не съдържат тази предистория, така че Карталов е поел голям риск, но пък от друга страна – за разбирането на операта предисторията винаги е най-малкото добре дошла, ако не задължителна.
Цялото представление на Карталов лежи върху здрави основи; успял е да използва сцената с различните й технически възможности, така че с лекота проследявахме както старинната концепция, така и съвременния подход, който постига върха си във Второто действие с любовния нощен дует, с доближаването и отдалечаването на Тристан и Изолда. Те лежаха на отделни легла върху специални подвижни конструкции, с които се вдигаха и спускаха, пътуваха в дълбините и към публиката, „към земята и небето“.
Костюмографът Лео Кулаш от Любляна е скрил това машинно оборудване с чудесни завеси, така че всичко приличаше на нощно приказен, даже психеделичен ефект на любовния еликсир. Такива ефекти липсват даже при представления във Виена, Милано, Залцбург или Байройт. Подобни подвижни конструкции вече са били използвани в Байройт, Валенсия и Флоренция, но в други опери на Вагнер. Според мен, възможностите са много по-големи, отколкото си ги позволяват наши местни автори.
Българите първи ни дадоха урок по сценография и режисура и не трябва да се срамуваме, ако ще заимстваме някои идеи за някоя люблянска оперна продукция или копродукция. Някои движения на отделни части на сцената вече сме виждали в миналото (примерно при „Рейнските нимфи“ на Офенбах), но ефектът с острова на Тристан и носещата се по морето лодка беше много впечатляващ. Създаде се впечатление за морска атмосфера, което насочи вниманието към това, че море и плаване в тази опера играят много по-голяма роля, отколкото обикновено им се дава.
Ограничаването с дворцовото пространство явно не е достатъчно, което е усетил и сполучливо преодолял Карталов. По-малко сполучлив беше ходът с разпръскването на мъжкия хор в процепи на различни части на „земята“, тъй като е по-трудно да се пее в такава позиция, което за съжаление пред вид на качеството на пеенето се оказа по-слабият елемент на представлението. Толкова слаб мъжки хор не съм чувал още в никое представление на „Тристан и Изолда“. Много по-добро решение би било, ако Карталов беше позиционирал хора хомогенно зад сцената, защото при Вагнер този хор няма роля на актьор. Карталов е искал да подчертае сблъсъка на две враждуващи групи: на крал Марке и Тристан, респ. Курвенал в последния двубой.
Този двубой с мечове беше въздействащ, особено хрумване на режисьора самият Марке да се бие с Курвенал, който преди това е ранил Мелот, някогашния приятел на Тристан, а по-късно предател и шпионин. Ефектно беше и пресъздаването на Мелот като гърбав човек, което напомня на шута от „Риголето“ на Верди. Мелот губи при Изолда, която скришом харесва, даже е влюбен в нея, така че Тристан по някакъв начин му е съперник, въпреки че в самата опера това не проличава. Предателството му има много измерения и е жалко.
Във второто действие Карталов прави силен, макар на пръв поглед кичозен ход с Изолда, вдигната върху символичната рамка на булчинската рокля, блестяща в сребърно, която се разпростря през цялата сцена след изпиването на любовния еликсир като метафора за огромна сила на емоцията. В разговора с Брангена Изолда осъзнава силата и положението си, от което обаче трябва да се откаже, ако иска – и естествено че иска, да се събере с Тристан.
Метафората се превръща в чиста любовна поезия, както можем да видим в треперещия символ на запалена факла в стъклена тръба. На края на операта Карталов създава картина на възпяване на мъртвите влюбени чрез издигането на двамата на високо и събирането им във вечността – изключителен нюанс на цялото представление. Както и островът на Тристан, последните му издихания и думата „Изолда“ между тях, спуснатото наметало на Изолда, която обърната с гръб към публиката,с него защитава мъртвия Тристан и го скрива за своя собствена безкрайна болка. Карталов разбира операта в детайли и усеща силните й изповедни нюанси.
Диригент на оркестъра на Националната опера е Велизар Генчев. В Първото действие оркестърът беше доста несигурен, плах, като че ли още не е усетил звуковото си положение в залата и в контекста на сценичното действие. Кратка репетиция пред празна зала акустично не е същото като представление, поради което звуковото присъствие беше скромно, плахо, останахме с впечатление за недостатъчна лична ангажираност на отделни членове на оркестъра. Но постепенно нещата се оправиха и се стигна до кулминация в трето действие, когато слушахме най-драматичните части на операта, както и най-лиричните, характерни иначе за второ действие.
Интерпретацията на диригента е в много бавно темпо, което изисква много както от оркестъра (за съжаление някои водещи музикални мотиви не бяха достатъчно подчертани, така че слушателят, който добре познава операта, не ги е чул като достатъчно изтъкнати и свързани в интерпретационно цяло), така и от певците на сцената, които трябва да изпеят всичките нюанси на фразите до края в интензивно пиано и пианисимо – което пък изисква и от публиката, която при това представление „мълчеше като гроб“.
Софийската опера дойде в Любляна със своите собствени отлични певци. Не е задължително да си германец, за да си „вагнерианец“, което на различни световни сцени са доказали и словенски певци. Да ги спомена всичките и да оценя техните роли, би ми трябвало много повече място и време. А тук ще спомена отличното сопрано на Радостина Николаева в ролята на Изолда. Изучила е ролята си до последния детайл и във всеки момент осъзнава съдържателната й функция. Лекото вибрато мъничко замъгляваше чистотата на отделни тонове, но пък усилваше драматизма.
Тенорът Мартин Илиев произлиза от драматични баритонни роли, което проличава в гласа му, но не като някакъв недостатък. Неговият Тристан е по-дълбок и оставя впечатление, че ролята е звуково по-ниска, но с това и с актьорското си майсторство се доближава до духа на Вагнер и с дълго декламаторство.
Отличен беше и баритонът Веселин Михайлов като Мелот, а в двубоя му с Тристан винаги се появява същия проблем: дали след дългата битка Тристан сам се нанизва на меча, или Мелот го побеждава и намушква. Карталов избра първия вариант, който аз не харесвам.
Отлична беше и Баясгалан Дашням, мецосопрано от Монголия, в ролята на довереницата на Изолда, Брангена. И тя е изучила ролята си много добре и може актьорски да я предаде много убедително.
Крал Марке беше Ангел Христов; дълбокият му бас беше допълващ контраст на всичките драматични гласове и доказателство за деликатни диференциации на гласовете във Вагнеровата опера.
Баритонът Бисер Георгиев беше Курвенал, също много добър и допринесе забележително много към представлението. Добри бяха още Пламен Папазиков като младия моряк, Красимир Динев като овчаря и особено Николай Петров в ролята на кормчията.
Представлението „Тристан и Изолда“ може да се похвали и с отлично художествено осветление, за което отново се е погрижил нашият Андрей Хайдиняк. Лео Кулаш създаде костюмите, които изразяват, символизират и контрастират героите, при което акцентът е върху Изолда в червена и сребърна гама. За цялата сценография отговаряше познатия и у нас Миодраг Табачки. Съавторът на представлението е Георги Христов (Elektrick.Me) като художник мултимедия (различни визуални ефекти). Но остава впечатление, че най-силният автор, даже бащата на представлението, е самият режисьор, Пламен Карталов. На края на представлението, продължаващо пет часа и 15 минути, публиката беше трогната и възнагради, изправена на крака, българските гости с десетминутни аплодисменти, скандирания и овации.