Софийската опера представя на 9 април, в навечерието на най-големия православен празник Великден, „Реквием” на Верди.

 

Шедьовърът на маестро Джузепе Верди, „Реквиема“ се ражда във времето когато той работи върху своята „Аида“. Това е един особен период в живота на композитора, когато  загубва един след друг баща си и приятеля си - либретистът Франческо Пиаве.  Към тези трагични събития се прибавят  и кончината през 1868 г. на Росини, а в 1873 година и на писателя и поета Мандзони.

Верди завършва своя „Реквием” на 10 април 1874 година.

 

„ Духът е повален , но не и сломен”- това послание на Верди прави неговия Реквием толкова актуален за всяко време. Защото това не е типична заупокойна литургия, а порив за живот. Тази необикновена творба се възприема повече като музикална драма, с особен характер в богатата оперна палитра на великия маестро.  Не случайно „Реквиемът“ се е изпълнявал не в църква,  а в театрални и концертни зали. За творбата на Верди големият английски писател Бърнард Шоу казва : „Това е музика, която навлиза в сърцето и разтърсва душата. Нищо чудно да надживее оперите му!”

 

Своя „Реквием” Верди написва върху каноничен латински текст, ето защо в Секвенцията пред нейната последна част – Lacrimosa, у Верди се повтаря първата част – Dies irae, страховита картина на деня на Страшния съд, Йом Кипур, и още веднъж Dies irae звучи в заключителната част – Libera me; по този начин темата за Страшния съд е вплетена в целия „Реквием”, което не е условие на канона; както предполагат някои музиковеди, за Верди това не е Денят на изкуплението сам по себе си, а безжалостната инвазия на смъртта, отстъпваща само в лиричните, умиротворени части на „Реквиема”, в които композиторът влага цялото си мелодично дарование.

 

„Оперността” на този Реквием още при първите му изпълнения предизвиквала спорове, несекващи и до днес: по какъв начин включването на елементи от операта се е отразило на литургичния стил на творбата – навредило ли й е или я е направило по-съвършена?…

 

В Европа „Реквиемът” на Верди веднага печели аудитория; по думи на очевидци, неизменно бивал бурно аплодиран, някои части се изпълнявали повторно. Наред с това извън пределите на Италия отношението към „Реквиема” в някои страни било, а отчасти си остава двойнствено и днес: той се счита за произведение, принадлежащо по-скоро към оперния жанр, отколкото литургично, и се изпълнява като емблематична, изключителна музикална драма; до такава степен, че „Реквиемът”, както опера, бива делен на „първо” и „второ” действие. По отзиви на критици, досега само най-добрите италиански диригенти – на първо място Артуро Тосканини (нему принадлежи и първият запис на творбата – на 27 май 1938 в година с Лондон с оркестъра на ВВС) и Карло Мария Джулини – се удава да го накарат да прозвучи не само като заупокойна меса, но и като опeрна творба.

 

„Аида“ и Реквиемът увенчават Верди  със световна слава.