Историята на българската опера е съхранила много имена на големи певци – нейни градители.  Мнозина от тях днес са забравени или полузабравени, защото у нас нямаме традицията и навика да си спомняме за тях, да ги честваме, дори да ги споменаваме. Името на  Стефан Македонски днес се знае главно заради това, че държавният ни оперетен театър носи неговото име. Но той заслужава да бъде познат и честван заради огромните си заслуги към българската музикална. Щастие за нея е било, че още в началото се появява един такъв мощен талант, един толкова всеотдаен творец, един истински българин.

Роден е на 25 март 1885 година / под огнения знак на Овена- водач/ в Сливен, в семейството на резбар- иконописец и талантлива народна певица. Пее от дете и едва навършил седемнайсет, заминава за Русия, за да учи пеене. Попада в класа на италианеца Корси в Московската консерватория. Заедно с това учи и актьорско майсторство в Драматичния отдел на Московската филхармония. В театъра на Зимин изпълнява някои малки роли, подготвя и изнася концерти програми с арии и художествени песни. След осем години, през 1910 година, се завръща в родината и заедно със своя приятел, лиричния тенор  Панайот Димитров / 1882- 1941/  изнася голям благотворителен концерт, посрещнат като събитие от столичната публика. На 5 януари 1911  прави своя дебют на сцената на Българската оперна дружба / предшественика на Софийската опера/ в ролята на Камен в българската опера „Камен и Цена” на Иванов и Кауцки по поемата на Вазов „ Грамада”. Още същата година изпълнява няколко главни и втори роли, след което, през есента на 1911 заминава за Париж, за да специализира при Морис Решьо.  С него подготвя  част от френския си репертоар: Дон Хозе от „Кармен” / ще изпълни тази роля близо 100 пъти/, още Самсон от „Самсон и Далила” от Сен Санс, Фра Дяволо на Обер, Хофман от „Хофманови разкази” на Офенбах, Вертер нае Масне, Раул от „Хугеноти” на Майербер, Фауст на Гуно,   Елеазар в „Еврейката” на Алеви и др. Завърнал се в София, той излиза за първи път в „Кармен”, „Фауст” и „Самсон и Далила”.  Но скоро след това напуска операта и постъпва като драматичен артист в  Народния театър. После пак се връща в Оперната дружба, като по време на балканските войни / 1912- 1914./  изнася голям брой концерти за войните на фронта. През 1916  решава отново да учи – този път да специализира италианския репертоар. Заминава при маестро Отавио Марини в Берлин, като междувременно непрекъснато концертира в Германия. При Марини подготвя част от коронните си италиански партии: Отело, Канио от „Палячи”, Радамес, Херцога, Туриду от „Селска чест”, Манрико, Дон Карлос, Пинкертон от „Мадам Бътерфлай”. След като се завръща в България продължава да изнася благотворителни концерти за пострадалите от войните, а след приключването на Първата световна война е отново на сцената на вече държавната Софийска народна опера. Междувременно гостува на водещите немски театри заедно с голямото българско мецосопрано  Ана Тодорова / 1982- 1972/.

От 1922 до 1933 година  само за 11 години Стефан Македонски изнася на столичната ни сцена 27 централни тенорови роли от френски, италиански, немски, руски, български и славянски автори  - предимно драматични и лирико- драматични. Звучният му, поривист драматичен тенор, както твърдят съвременниците му, е бил мек, благороден тембър. Звучен в средния регистър, пробивен, мощен при високите тонове, той му позволява да преодолява с лекота всички тенорови роли – от по- лиричните като Фауст, Вертер и Фра Дяволо през лирико- драматичните / Пинкертон, Каварадоси/ до драматичните и героичните  като: Танхойзер, Лоенгрин и Отело. В тях той е единствен, ненадминат изпълнител от световен мащаб.  Македонски е изпял над 120 пъти Радамес от „Аида“, над 40 пъти Манрико от „Трубадур“ и Самсон от „Самсон и Далила“, Елеазар от „Еврейката“ над 50 пъти. Той е единственият изпълнител на Отело от постановката през 1922 г. до свалянето на спектакъла през 1927-а. Единственият изпълнител е и на образа на Раул от „Хугеноти“ на Майербер, на Макс от „Вълшебният стрелец“ на Вебер. Талантливият тенор е и първият Герман от „Дама Пика“ на Чайковски, Каварадоси от „Тоска“, Хофман от „Хофманови разкази“ на Офенбах, Херцогът от „Риголето“, Фра Дяволо от едноименната опера на Даниел Обер. Пее над 70 пъти партията на Дон Хосе от „Кармен“ в трите постановки. Македонски е и най-обичаният и предпочитан Канио от „Палячи“ на Леонкавало…

През 1933-а първият тенор на театъра напуска, което едва не предизвиква скандал! По този повод дирекцията на операта изпраща писмо до Министерството на просветата със следния текст: „Много опери като: „Танхойзер“, „Аида“, „Палячи“, „Еврейката“, „Самсон и Далила“, „Дама Пика“, „Отело“, които са в афиша на Народната опера, са просто неизпълними поради липса на драматичен тенор. [...] Молим разрешението Ви да каним тенора Стефан Македонски, за да могат да се представят.“ Единадесетте години от 1922 до 1933 година са своеобразен куриоз за работоспособността на Македонски. През този период той не е получил един ден отпуска, нито му е разрешено да пътува на гастроли в чужбина, защото е единственият изпълнител на най- тежките тенорови партии и няма дубльор!

От 1937 до 1948  Стефан Македонски работи като концертен певец, вокален педагог и режисьор. Играе и в оперетните театри в София, които са няколко и имат голям репертоар и много публика. Изявява се главно в амплоато на герой- любовник в „Граф фон Люксембург” и Данило от „Веселата вдовица” на Франц Лехар, Едвин в „Царицата на чардаша” от Имре Калман,  Айзенщайн в „Прилепът” на Йохан Щраус.

Като режисьор поставя с успех „Цвета” на Маестро Атанасов, „Кармен”, „Травиата”, „Вертер”, „Тоска”, Севилският бръснар”. През 1930 1932 е директор- режисьор на Варненската оперна дружба, след което Подвижната народна опера / 1934- 1937/.  А през август на 1948  става първият директор на основания по негова идея Държавен музикален театър, приел по- късно името му.