СОФИЯ: ТРИСТАН И ИЗОЛДА
премиера на 26.2.2015

След осъществената с богата фантазия и пожънала успех и сред международната вагнерианска публика нова постановка на „Пръстенът на Нибелунга” миналата година, която впрочем в средата на септември тази година ще гостува на сцената във Фюсен, в подножието на замъците Нойшванщайн и Хоеншвангау, директорът на Софийската опера академик Пламен Карталов се обърна към вагнеровия opus summum – „Тристан и Изолда”. Както „Пръстенът” и тази творба се изпълнява за първи път в България – цели 150 години след премиерата! Дори само този факт показва какви велики моменти изживява Националната опера в София под визионерското и отговорно ръководство на Карталов през последните години и то не само по отношение на наследството на байройтския маестро.

Ако Вагнер е композирал „Тристан и Изолда” между другото воден и от идеята, с една относително лека за изпълнение опера – необходими са само няколко добри певци – да подобри несигурното си финансово положение и дори е нарекъл творбата „драма в три действия”, Пламен Карталов е успял заедно със своя сценограф Миодраг Табачки, художника мултимедия Георги Христов и отличаващия се със сигурен вкус художник на костюмите Лео Кулаш да сътвори музикална драма в духа на създаденото от Вагнер понятие „гезамткунстверк” (единно произведение на изкуството). Рядко, а може би никога досега тази в драматургично отношение бедна на действие творба не е била поставяна с толкова интензивно тематично взаимодействие между сцена – като тук особено раздвижена е сценографията – силно певческо присъствие и музика. Карталов е избрал тази интерпретация поради убеждението, че „поетичният шедьовър” на Вагнер трябва да бъде поднесен на разбираем, емоционален, динамичен и в музикално отношение експресивен театрален език. Следвайки размислите на Шопенхауер за ролята на музиката в операта, режисьорът поставя в основата на своята работа нейния дълбок философски характер. Негово съкровено желание е тази музика във възвишена поетична форма да стане видима чрез драматургията на сцената и това да се осъществи така, че зрителят напълно естествено да съпреживее старата легенда за една голяма и романтична любов.

Карталов стриктно се придържа към тази идея и дори създава театрален пролог. Още преди да започне оркестровото въведение към първо действие, в сивата мъгла на отминали дни виждаме как кралете на Ирландия и Корнуол наблюдават фаталния двубой между Тристан и Моролд, придружен от разясняващи действието субтитри. По меча на Тристан Изолда разпознава убиеца на своя годеник, но в мига, в който вдига оръжието, за да го прониже, погледите им се срещат ... Сцената завършва с благословеното от ирландския крал отпътуване на Изолда за Корнуол, придружена от Тристан. Въпреки че двубоят можеше да бъде и не чак толкова пластичен, идеята за включване на тази сцена в първо действие е колкото необичайна, толкова и впечатляваща, още повече, че българската публика за първи път вижда тази творба.

Постановката е изградена в хармония с музиката и съответстваща на настроението игра на цветовете, която понякога напомня „Тристан” на Хайнер Мюлер при откриване на фестивала в Байройт. Подът на сцената е разделен на няколко движещи се сегмента, като така предлага непрестанна смяна на погледа, но винаги адекватно на съответното действие. Така например хорът на моряците се появява призрачно от една пролука в сцената като предупреждение за действителността предвид сближаването между Тристан и Изолда. Когато обаче те изпиват любовната напитка, в средата на сцената се издига подиум, на който те се качват и от този момент той символизира „техния” свят, техния остров в заобикалящата ги враждебна среда, в която във второ действие се подвизава Мелот и непрестанно ги шпионира. Докато при Хайнер Мюлер скучният наръдник на Марке представлява задушаващата атмосфера и цялата условност в кралския двор, в края на първо действие Марке на Карталов се появява върху един от подвижните сегменти в разкошни одежди, замръзнал като музеен експонат. В началото на второ действие и самата Изолда е напъхана в огромен корсет от станиол, чиито дипли се простират по цялата авансцена – впечатлението е като от огромен девствен колан. Пазят я девет млади дами от балета на операта, които по-късно виждаме и около смъртното ложе на Тристан. Една сюрреалистична стражева кула, която също символизира враждебното обкръжение на двамата влюбени, служи по-късно за наблюдателница на краля, свитата му и Мелот. Преди да тръгне на лов, Марке се сбогува формално със своята нова икона, която явно е добре защитена от всякакво чуждо посегателство. Но положението внезапно се променя, когато изобразеният на стената огромен факел угасва и при появата на Тристан Изолда се освобождава от задушаващия я костюм. Възцарява се сърдечна, непринудена атмосфера. Това, което в София виждаме като любовен дует, може да бъде характеризирано като осъществен с невероятна фантазия романтичен апотеоз на любовта. Без съмнение това е кулминацията на вечерта. Решението на Карталов е двамата да се носят над сцената, полегнали върху платформи. Когато настъпва кулминацията на дуета, зрителят остава с усещането, че те действително са далеч от този свят. Именно в този момент напълно се реализира концепцията на режисьора да покаже цялата поезия и философия на Вагнер.

В трето действие Тристан се появява в бели одежди на каещ се грешник, Курвенал внимателно се грижи за него. Особен акцент поставя пастирът, когото режисьорът изобразява като приближаващата смърт в малка ладия, появяваща се от мъглата до смъртното ложе на Тристан. Солото на английския рог придружава тази сцена, която образно подчертава покрусата от създалата се ситуация. Сцените напомнят картината на Бьоклин „Островът на мъртвите”. Финалната схватка между шестима статисти и Курвенал можеше да е по-малко пластична. След като приемат смъртта, Тристан и Изолда, прегърнали се нежно върху своя малък подиум, техния остров на щастието, се понасят в света на непобедимата виртуална любов.

В София отново бе представена опера, в която всички изпълнители имаха своя дебют в съответната партия. Необходимо е да се подчертае това предвид техните постижения, които в повечето случаи бяха отлични. Рихард Тримбон отново се бе погрижил за музикалното и езиково въвеждане на певците в техните роли. Мартин Илиев, който пее Зигмунд, а в „Залезът на боговете” в софийската постановка на „Пръстенът” – Зигфрид, в унисон с драматургията представи един леко депресивен Тристан с ярко вокално присъствие, музикалност и добра дикция, сигурен във височините и с красив тембър в средния вокален диапазон. Той е способен и на много приятно легато („Изолда, колко си красива!”). Радостина Николаева изпя своята първа Изолда с лирична и напомняща италианския певчески стил нотка, с обемен, блестящ глас в средния диапазон и голяма лекота във височините. Двете високи „до” в първо действие, както и коварните височини в сцената на срещата с Тристан във второ действие бяха перфектни. И тя както Илиев притежава много голям талант за изпълнението на тази значима партия. Брюнхилда в софийската постановка на „Валкюрата” Баясгалан Дашням, изпя партията на Брангене, малко изненадващо за тази роля, предназначена за мецосопран, тъй като тя трябва да се отличава от Изолда. Дашням се чувстваше особено уютно в първо действие и се справи с всички предизвикателства. В разговора с Изолда във второ действие обаче в ниския регистър се появиха известни звукови недостатъци. Както Николаева тя също изигра ролята си много ангажирано и със съответното вдъхновение. Ангел Христов изпя партията на краля с обемен бас, на който обаче в драматичните моменти липсваше известна звучност, а и фразирането не бе на необходимата висота. Веселин Михайлов изигра интриганта Мелот, чийто меч Тристан изтръгва, за да се самонарани. Пламен Папазиков бе младият моряк с тъмен, но пък мъжествен тенор. Красимир Динев с лекота представи странния пастир, а Николай Петров – кормчията. Ръководеният от Виолета Димитрова хор пя звучно, но на някои места до известна степен хрипливо. При Бисер Георгиев, сърцатия и вложил голяма отговорност в ролята си Курвенал, в течение на вечерта се забеляза известно неразположение – грипната вълна вече беше стигнала до София.

За диригента Константин Тринкс този „Тристан” бе в известен смисъл също дебют, защото това е последната творба на Вагнер, която още не бе дирижирал. Но това остана незабелязано. С много спокойна, дори отмерена ръка и невероятен усет за певците той представи прекрасната музика на Вагнер в предимно нежни и лирични тонове. Спокойно започна и увертюрата към първо действие. Очевидно Тринкс държеше на психологическото обрисуване на детайлите, за да може да защити концепцията на Карталов, въпреки че по-нататък прозрачно и внимателно изгради много хубави кулминации. Преди трето действие Тринкс и оркестърът на операта в София бяха възнаградени с бурни овации. Възхищението на публиката се изля и в края на творбата в нестихващи аплодисменти за всички участници. След „Пръстенът” Софийската опера постави с „Тристан” още един жалон по пътя към съживяване на наследството на Рихард Вагнер в България.

„Дер нойе меркер”, Виена

Клаус Биланд

Превод от немски език: Майя Стефанова