Шедьовърът на маестро Джузепе Верди, „Реквиема“ се ражда във времето когато той работи и върху своята „Аида“. Това е един особен период в живота на композитора. Времето между 60-те и 70-те години когато  загубва един след друг баща си, Бареци и близкия му приятел и сътрудник – либретистът Франческо Пиаве.  Към тези трагични събития се прибавят  и кончината през 1868 г. на Росини, а в 1873 година и на писателя и поета Мандзони. 

С болка Верди пише за смъртта на Росини:“Той бе едно от славните имена на Италия. Когато няма да го има и Мандзони – какво ще ни остане? Нашите министри и славните „подвизи“ при Лиса и Кустоца ли? /Поражението на Италия във войната с Австрия/.Предателството на правителството към националните идеали огорчава твореца. Скръбта и разочарованята  раждат неговия Реквием за четирима солисти, хор и оркестър. Идеята на това гигантско творение е „Духът е повален, но не и сломен“.

Духът е повален, но не и сломен, това внушава това гигантско творение, чиято драматургия е изградена от конфликтите и контрастните състояния, подобни на тази в оперите му, близък до  музикалната образност на „Аида“. Верди вдъхва нов живот и съдържание в традиционната форма на католическата заупокойна литургия. В неговия „Реквием“ оживява гневния протест, дълбокото страдание, героиката, лиризма и с особена сила страстната мечта за щастие. Тази различност в музикалното изграждане на този „Реквием“, в сравнение с традицията, го прави близък до оперното внушение. Много мелодии въздействат като откровени народни напеви. Усещане за това особено силно се чувства в покъртителната „Лакримоза“.

Седемте части на „Реквиема“ не възприемаме като заупокойна литургия, а по-скоро като силно драматично творение, израз на душевното състояние на великия маестро, в което оживяват внуштелни музикални картини. Трагичният пролог /Requiem e Kyrie/ е последван от страшния съд /Dies irae/. Това е главната, най-конфликтна част. В нея чувството за ужас и смут на душата се сблъскват едно в друго, предизвикват тръпки. Третата част /Offertorium/  е особена, това е състояние на съзерцателност. /Sanctus/, четвъртата част, гигантска двойна фуга е бунт срещу смъртта, съзидателна и силна като живота. Своеобразен лиричен център са следващите две части – /Agnus Dei, Lux aeterna/ Финалът, /Libera me/, необикновена реприза, е изграден от съпоставката на контрастни картини – на страшния съд и неукротимата сила на живота. Взривът от отчаянието изведнъж прекъсва, сякаш дъхът е спрял. Финалът е зловещ шепот, шепот за освобождаване на духа от тялото.

Духът е повален, но не и сломен, това послание на Верди прави неговия Реквием толкова актуален за всяко време. Защото това не е типична заупокойна литургия, а порив за живот. Тази необикновена творба възприемаме повече като музикална драма, с особен характер в богатата оперна палитра на великия маестро.  Не случайно „Реквиемът“ се е изпълнявал не в църква, докато композиторът е бил жив, а в театрални и концертни зали. Изключение е премиерата, състояла се в 1874 г.

Операта  „Аида“ и Реквиемът увенчават Верди със слава. Той е навършил 60 години. Гласът му обаче стихва. Верди е разочарован, става свидетел на настъпването на политическата реакция. Той се оттегля от обществена дейност. Неохотно приема даденото му в 1860 г. звание сенатор, а в 1865 се отказва от него. Спира пътуванията по света, живее в имението си Сант-Агата, занимава се със селско стопанство, среща се с млади хора.

 Разочарованията от обществото и сянката на Вагнер предизвикват неговото десетгодишно мълчание. Мълчание, след което се раждат двата необикновени върха, „Отело“ и „Фалстаф“. В разговор с Шекспир, осмислил съвременните  тенденции в оперния театър,  Верди открива нови пътища за италианската музика.

Д-р МАГДАЛЕНА МАНОЛОВА