"Никога в моя живот не съм бил истински благословен от любовта...“

Това признание на романтика Рихард Вагнер, влюбен в Матилде Везендонк, съпругата на неговия благодетел Ото Везендонк по време на швейцарското му изгнание, отваря страницата не само за жените и любовта в неговия живот, но и за съдбата  на един универсален творец, поет, композитор, писател, родил се в сложното време от втората половина на 19-ти век.

 В творчеството на Рихард Вагнер оживяват сътресенията на това време. Времето на бурни промени в обществения и социален живот, време на революции и поражения, време, издигнало идеали за нов морал и ценности. Не случайно Маркс споделя, че навсякъде, където отива се говори само за Вагнер. Може би защото Вагнер е особен отговор и за значимостта на интелигенцията, в частност на музикантите в това сложно време. Времето, когато борбата за оттърсване от еснафлъка на буржоазното общество и жаждата за подвиг изригва със страшна сила в творчеството на европейската интелегинеция. Това е  времето, когато нови герои излизат на сцената на живота. Сантименталните излияния в театъра вече не вълнуват. Изисква се нещо различно, „вместо любовни сантиментални интриги да дойде епоса, героичното.“

Вагнер е завладян от промените в духа на това време. Увлича се от образите на народните приказки, нещо, което е видимо още в „Летящия холандец“. Привлича го немския епос, „Песента на нибелунгите“ и преданието за Зигфрид. Всъщност образа на героя е в центъра на вниманието в предреволюционна Германия. Такъв е Зигфрид. Възприеман е като представител на немската младеж, която жадува за  подвиг, за бунт срещу традициите и ограничения еснафски живот.

Нищо чудно, че Вагнер замисля да създаде творба, посветена на Зигфрид. Разпален от огъня на промените младият Вагнер участва в  Дрезденското въстание  от 1848 г. След потушаването му е принуден да бяга, с помощта на Лист заминава за Швейцария. Почти пет години той не  пише музика в търсене на своя отговор за „преминаване към нова епоха“ по нов начин, с нови изразни средства. Раждането на т.н. „зигфридово начало“ в творчеството му е дълъг и сложен път. За този период той казва: “Между концепцията на Лоенгрин“ и тази на „Зигфрид“ се простира цяла стихия от страсти – бурни, но плодотворни.“

Какви са тези бури и страсти? Вагнер е успял да напише пълния текст на „Пръстенът на нибелунга“ в края на 1852 г. Стихията, която го е обхванала ражда в последование първата и втората част на тетралогията – „Рейнско злато“ и „Валкюра“ /1852-1856/. Нещо важно, без да има каквито и да било перспективи за постановка на гигантския цикъл. Със същия огън започва и „Зигфрид“, но в 1857 г. изоставя наполвина партитурата.

Защо Вагнер „се сбогува“ със своя Зигфрид? Какво провокира твореца и човека Вагнер? Не само пламналата любов към Матидлде Везендонк е причина за това. Вагнер изпада в любовни терзания, но изживява и дълбоко разочарование от реакционния климат, настъпил след революцията. Мечтаните промени не се сбъдват.  Увлича се от песимистичната философия на Артур Шопенхауер. Неговият труд „Светът като воля и представа“ завладява интелигенцията след поражението на революцията.  Шопенхауер вярва, че силата на разума не може да промени света, защото светът е непознаваем, а интиуцията е тази, която ни дава познанието за света. Музиката е тази, която разкрива непознаваемата с разума същност на света.

Интуицията, способността на музиката да разкрие непознаваемата с разума същност на света са толкова близки на Вагнер в този момент от живота му. Това различно усещане за света той изразява в „Тристан и Изолда“, израз не само за невъзможната любов, но и за различния от „зигфридовското“ начало смисъл на живота. Героят и подвигът, отстъпват на „тристановското начало“. Две толкова контрастни в същността си разбирания за света, обединени в едно раждат последващите опуси на една от най-противоречивите личности на 19-ти век, Вилхелм Рихард Вагнер.

Вагнер пише на Лист в 1854 г.:“В главата ми назрява една проста, но пълна с вдъхновение музикална концепция. С черния флаг, който се вее в последното действие, ще покрия самия себе си – и ще умра!“

Влюбеният Вагнер е увлечен от сюжета на старинна легенда за любовта, която побеждава смъртта, легендата за Тристан и Изолда. Легенда, която идва от времето с различни исторически багри. Създава творба не за любовта, а за мъките на любовта, прославя не живота, а смъртта, единствено успокоение на страданията. Тази поема за любовта е бягство от заобикалящия свят. Тя е пътуване в психологическите дълбини на изживяването, любов. Може би и за това е възприемана като вокална симфонична поема.

Вагнер създава от древната легенда една внушителна любовна поема с двама главни герои и няколко второстепенни персонажи. Сюжетът е сведен до минимално действие, до случване на събития, като  център са различните състояния на двамата герои – Тристан и Изолда. Състояния под влияние на вълшебното питие на любовта. Състояния на екстаз, на пълно  отчуждаване от външния свят и потапяне в дълбините на любовното изживяване в неговите нюанси, чувство на копнеж, болка, отчаяние, жажда за смърт, просветление. Затова до съзнанието на влюбените сякаш отдалеч достигат песента на кормчията на кораба, провикванията на моряците в първо действие, а във второ – звуците на ловджийски рогове, в трето – самотната свирка на овчаря.

В своя „Тристан и Изолда“ поетът и музикантът  Вагнер създава  звуков образ за „дълбините на вътрешните душевни изживявания“.

 „Чух вътре в себе си темата на Тристан и Изолда - най-проста, но най-пълнокръвна музикална идея", казва Вагнер. Властелинът на романтизма сбъдва мечтата си да въздигне паметник на своята най-красива от всички негови мечти, от начало до край пропита с любов.

Д-р МАГДАЛЕНА МАНОЛОВА