За да се решиш да поставиш „Спящата красавица“ се иска стил и мъжество. Стил, за да се потопиш във времето на Луи ХIV, пресъздадено в края на ХIХ век в императорски Петербург – време на разкош и разточителство, на бликащи фонтани, позлатени релефи и огледала, полюлеи, които отразяват в една приказна светлина света, ухания на скъп парфюм и загадъчно шумящи копринени тоалети. Този невероятен примамлив свят трудно се представя в нашето забързано време. И носи риска да се превърне в „кич“. Ако не е коригиран от усещането за стил и естетика. А за да се случи на сцената, са необходими и много средства – за огромното количество танцови тоалети -  кринолини, колети, пачки, коронки, украси, повечето от които ръчно изработени.

Смелостта да се захване с този мащабен и труден за изпълнение проект – не само като декор и костюми, но и като хореография, и мъжеството да го реализира докрай е като че ли  визитната картичка на примабалерината, днес репетитор и педагог Маша Илиева. Самата тя играла неведнъж в балета „Спящата красавица“, сега се въплътява в нова роля – на идеен двигател и организатор, постановчик и режисьор на новата „Спяща красавица“ в Софийската опера.

Балетът наистина изглежда като миниатюрно копие на широките простори на двореца Версай от епохата на Луи ХIV – краля Слънце. Сценографията на Иван Савов ни потапя в забравен за нашето ежедневие изискан разкош. Костюмите на Мария Блажева щастливо изпъкват с елегантното си изпълнение и финес.

А танците... Танците са истинско пиршество.

Маша Илиева съкращава някои от сцените и успява да построи този спектакъл в две действия, вместо предвидените по партитура три действия и пролог. При Маша Илиева прологът и първо действие са едно – посветени на раждането и израстването на красавицата - принцеса Аврора. Второ действие представя пък другия важен герой – принц Дезире, който воден от фея Люляк, приема да открие спящата принцеса, да се пребори със злата Карабос и след като събуди красавицата, да отпразнуват сватбата.

Гледах втория състав и мога да коментирам само него. Но приветствам усилията на Маша Илиева да построи три състава и да даде възможност на солистите да изпълняват по няколко роли в балета. Така и балетните артисти ще бъдат ангажирани във всяко представление, а не да чакат по няколко месеца, за да излязат в роля.

Красиви, елегантни, с аристократизъм и финис са Катерина Петрова (Аврора) и Цецо Иванов (Дезире). Сами по себе си, те са едни от водещите солисти. Но са и невероятна двойка. И двамата са много одухотворени и възвишени като излъчване, но така също и много прецизни като изпълнение. Цецо Иванов - с чисти линии, красив скок, издължени крайници, стабилни въртения, много елегантен и аристократичен. Катето Петрова – като порцеланова статуетка - крехка, прозрачна, очакваща и едновременно с това – излъчваща светлина, с изключително прецизно изработени детайли – скокове, въртения, падиоми, красиви ръце и пози.  И без маниерничене (!!!). Без нищо от това да изглежда самоцелно. Всички вариации, дуети, сцени са подчинени на единния замисъл за изгряващата зора[1], която е събудена от човешкото желание[2].

Веса Тонова (като Фея Люляк) е наистина доказана балерина. Няма нито един момент на неувереност или технически проблеми. Тя е истинската царица, която води Дезире към приключението. По-малко възможности като присъствие има Фея Карабос (Венера Христова). Нека напомня, че по замисъла на Петипа и Чайковски двете феи са не просто антиподи, но и символизират естествената светоустройствена промяна – зимата, омразата, злобата, чието въплъщение е фея Карабос е заменено с настъпващата пролет, с разцъфтяващата природа, красотата и добротата, представени в образа на фея Люлак. Затова и в постановката няма директно противоборство между Дезире и фея Карабос. Както във Вагнеровите опери, така и в приказния сюжет на балета „Спящата красавица“, борбата между доброто и злото се води на две нива – в сферата на божественото и иреалното – между фея Люляк и фея Карабос; и в света на героите и простосмъртните – между Дезире и свитата на Карабос. Макар лично на мен, да би ми се искало едно открито противоборство между Карабос и Дезире. Това би допринесло за превръщането му в истински герой, който заради любовта си се изправя и срещу природата.

Искам още веднъж да поздравя Маша Илиева за титаничния труд – да възкреси „Спящата красавица“ в нейния пълен блясък – и като сценография и костюми, но и като танцово изпълнение. Отдавна балетът на Софийската опера не се е радвал на изцяло нови  костюми, при това – наистина богато изработени и украсени.

Но най-голямото богатство са артистите – блестящи като стил, маниери, техника на изпълнение. Много прецизни са вариациите на феите в пролога и в сватбеното действие. Чисти и изработени са ансамблите на нереидите (макари  в съкратен вариант). Елегантни и аристократични в квинтета с Аврора от първо действие са четиримата кавалери – Росен Канев, Кирил Иванов, Никола Хаджитанев, Дойчин Дочев - все солисти с доказани качества и многобройни роли.

Наистина репетиторската работа са вижда. И макар ансамбловите сцени да са в съкратен състав - това е и съобразено с по-малката ни сцена, то усещането за празник и пиршество на духа остава.

Благодарение на новата постановка Софийската опера вече разполага не просто с балета „Спящата красавица“, игран неведнъж на Софийска сцена, а с един истински брилянт от короната на Луи ХIV, на френския аристократизъм, претворен от Всеволожки, Петипа и Чайковски в Русия, и пренесен от екипа на Маша Илиева на Софийска сцена. В пълния му блясък и изкрящо великолепие.

Дано само да се запази и след премиерните спектакли. И още дълго да се играе на родна сцена.

(15 .11.2014)