Тържественото откриване на Новия сезон на Софийската опера бе  внушително събитие. Събитие, с високия градус на истински празник, уважен от  многобройна публика и гости. В превъзбудената атмосфера имаше нещо от  усещането за свещенодействие, в което участват и спечелените за оперното изкуство нови поколения „поклонници“. Всъщност това е резултат от последователната стратегия на директора акад.Пламен Карталов да превърне операта в търсен и обичан храм. Храм, в който може и да научим нещо за философията на живота. Послание, което е толкова значимо в нашето време на изгубени ценности.

Стратегът в тази духовна битка за „заразяване“ на все повече почитатели Пламен Карталов успява вече години мъдро и с много усилия, с подход в работата си със сложната машина на оперния театър да превърне Националната институция в театър с международно значимост. За това  говори факта, че публиката има все повече международен характер, а световната критика дава своята висока оценка за българския оперен театър.

 Спектакълът на шедьовъра на Верди „Дон Карлос“ бе посветен на стогодишнината от рождението на Борис Христов и същата годишнина от рождението на оперния режисьор Михали Хаджимишев. Две годишнини, които са израз на почит и уважение към двама велики творци – Борис Христов, оперната легенда и режисьора Михаил Хаджимишев, който е сътворявал повече от 40 години историята на първата ни оперна сцена. Творци, които имат нещо общо в съдбата си. Борис Христов, юристът и Хаджимишев, изучавал дипломация в Сорбоната, откриват призванието си - музиката след дипломирането си в тези професии. Словото на акад.Карталов припомни, че българското оперно дело е само на крехката възраст от 123 години. Важното е, „като вървим напред, да уважаваме пионерите, основатели и следовници на оперния ни театър.“
 
И двамата юбиляри имат нещо общо като духовност, те са необикновени енциклопедични личности. Аз възприемам Борис Христов като истинска ренесансова личност. Учен-изследовател на епохи и стилове в различите изкуства,  той успя да пресътвори познатото, да превърне своите герои в психологически портрет на времето си. Той ни завеща не само своите артистични послания, но и посланията си към човечеството, към славянския род. Михаил Хаджимишев, режисьорът, либретистът, преводачът, педагогът бе и този, който се бори упорито и за представянето на българското оперно творчество. Постановката на операта „Дон Карлос“ на Хаджимишев дълги години живя на сцената на СО.

За своята постановка на „Дон Карлос“ в далечната 1988 г. с вълнение Карталов сподели, че  по това време той работи с Борис Христов в Рим, когато  се сбъдва  мечтата на Борис да създаде Академия за млади оперни певци. В новата сценична версия на Карталов на операта на Верди  участват Никола Гюзелев, Стефан Еленков, Николай Гяуров и поколения млади певци. Всъщност важно е да си припомним, че това заглавие присъства на Софийска сцена години наред, защото за разлика от други големи театри, ние винаги сме имали изпълнителите на петте ключови роли. Голямата българска басова традиция винаги е захранвала не само нашите сцени, но и световните с уникалните ни певци-артисти. Борис Христов, Николай Гяуров, Никола Гюзелев и генерацията след тях са търсените интерпретатори за престжините театри.

Някак неволно тази опера събужда спомените за изживените мигове с големите български баси. Спомням си „ненадминатият крал Филип“ /според Херберт фон Караян/ и Мирела Френи в 1981 г. за  50-тодишния юбилей на Гяуров в постановката на Хаджимишев. Спомням си и най-младия състав /на възраст между 27-33/в постановката на Карталов от 1996 г., сбогуването със сцената на Гена Димитрова и Никола Гюзелев в 2001, когато светът отбеляза стогодишнината от смъртта на маестро Верди. Всъщност добре е да си припомним, че нашата публика е имала щастието на родна сцена да изживее звездните си мигове със световните български артисти. „За да вървим напред, ние с благодарност и почит се обръщаме към тези ветерани, лъвове и орли на българската оперна сцена”. Думи на  Карталов за уважение и почит към миналото.

Не случайно директорът на операта кани лично световноизвестния италиански бас Феручо Фурлането за откриване сезона на СО. Големият италиански бас сподели, че е израснал в преклонение пред Борис Христов.Той му дава идеята да бъде не само певец, но и интерпретатор, да създава образи със силен духовен заряд...Защото гласът не е всичко. Борис Христов вярваше, че „Чувството преобразява гласа. В това е тайната на голямото изкуство.“

Феручо Фурлането бе страдащия владетел, лишен от любов, подвластен на инквизицията. Това бе човешкият образ на един крал, с неговите съмнения и угризения. Съставът от гостуващи певци Иван Момиров /Дон Карлос/, Свилен Николов /Родриго/ и италианката Чинция Киарини /Еболи/ си партнираха с Радостина Николаева /Елизабет/, Петър Бучков /Великият Инквизитор/, Димитър Станчев /Монах/. Двамата италиански гости, Феручо Фурлането и Чинция Карини /от майсторския клас на Райна Кабаиванска/, изпълниха спектакъла с очарованието на неповторимата италианска вокалност. Спектакълът под палката на Григор Паликаров бе воден динамично,  на места с прекалено бързи темпа и звукова мощ, заглушаваща цялостното въздействие.Нещо, което отдавам на моментната емоция.

Ансамбълът на Софийската опера доказа и този път високите стандарти на първия ни оперен театър в заглавието, с което е покорявал и световните сцени.

Празникът бе израз на благодраност и почит, преклонение пред миналото, вяра в бъдещето на операта, спечелила своите нови „поклонници“ в храма, в който може да опознаваме и филсофията на живота.

Бурните аплодисменти на публиката и емоционалната  атмосфера означават благодарност за дарениет емоции, но и вяра за едно спечелено приятелство.

Магдалена Манолова