Автобиография от Любомир Пипков публикувана в програмата на Софийската народна опера за премиерата на операта „Момчил“ през септември 1948 г. (фрагменти от текстове на автора).

Родил съм се на 6.IX.1904 година. Родното ми място е Ловеч с люляковите гори, реката и покрития мост. Първите ми спомени, обаче, са от София. Полета с трънаци в покрайнините на града и игри на бебек, на гуда, на дълги магарища и на войници. Във вестник „Вечерна поща“ сричах новини от триполитанската война. Скоро войната дойде и при нас.

Обирахме градините, кичехме войниците с цветя и изпра­щахме влаковете. После настъпи затишие и след това посрещ­нахме първите ранени. Още помня дългите болнични коридори, ранените войници и острата миризма на йодоформ.

Животът бързо се променяше. На четиринадесет години вече учех пиано при Иван Торчанов. Баща ми, композиторът Панайот Пипков желаеше за мене едно „по-спокойно“ поприще — гимна­зия, университет, после лекар или правист. Но това не се случи.

Баща ми нямаше пари. Богатството му беше огромната лю­бов към хората и природата, възторг за хубавите неща и почти религиозен култ към изкуството. Странно ми беше защо на тоя културен, ентусиазиран, благороден, жизнерадостен и смел човек не вървеше в живота.

Настъпи първата световна империалистическа война. Пак обирахме цветята в градините и изпращахме войниците, но ня­каква дълбока промяна в хората и в тяхното мислене променяше и облика на тази война. Зачестиха некролозите. Повесиха черен креп на вратата на съседа ни, печатарския работник Крум. Спом­ням си, че когато премина в редиците на първи полк, в пълно боево въоръжение и му подадохме китка, каза мрачно:

— Нас майка не ни е раждала. На касапница ни водят.

После войната се затегна и дойде глада и бунтовете. Войни­ците неохотно заминаваха и тъжно и безгрижно пееха:

Как ще преминем мамо, реката Вардар, 
Мътна и кървава
Как ще се срещнем с непокорни сърби,
Как ще се разберем,
Дойде пробива и Владайските събития. Видях германската дружина, която като глутница вълци премина полето и препречи пътя на разбунтуваните някъде към Княжевската гара. На другия ден видяхме локвички кръв, изпочупено оръжие и пресни гробове. Войната беше завършена.

Моите занятия с музиката вървяха доста повърхностно. Когато сядах на пианото, прислушвах се в шума на улицата, където избликваха протести и убиваха хора. През прозореца виждах озверял човек да тича подир младеж и да го поваля с един удар на са­бята си пред очите на майка му. И днес когато трябва да кажа нещо за себе си неусетно навлизам в тия събития, като че ли в тях се крие не само най-същественото от моята биография, но и от биографията на цялото мое поколение.

През 1919-1920 година бях вече ученик в музикалното учи­лище. Отначало в класа на X. Визнер, после при Ив. Торчанов. Вечер свирех в оркестри, по ресторанти, сладкарници, кабарета, циркове и др., за да изкарвам по нещо. Често ноктите ми поси­няваха от работа и не можех да докосна пианото. По това време написах своите първи и наивни творби. Един месец преди сеп­темврийските събития (1923 г.) изпитах сам що значи да бъдеш арестуван на улицата „в името на реда“, макар че това се случи по един незначителен повод. Септемврийските събития за­седнаха в съзнанието ми и написах „Септемврийска прелюдия“ за пиано. От нея през 1928 година, се роди върху текста на Н. Фурнаджиев, песента ми „Конници“. В тоя период от време всъщност е моето оформление като композитор. Тогава написах и струнен квартет и други клавирни творби, които се изпълняват и днес и носят характерните черти на моето послешно творчество.

От 1926 година до 1932 година работих композиция в класа на Пол Дюка в Париж. Този голям майстор и интелектуалец бе видял с очите си великите Ференц Лист, Цезар Франк и Вагнеровото чудо; беше общувал със Сен-Санс. Дебюси му беше близък приятел. Скрябин познаваше като дете. Стравински беше израснал в тяхната среда. Албениц и Мануел де Фая му бяха ученици. Можете да си представите в каква атмосфера са преминали моите шест студентски години.

Най-голямо училище за музика са безспорно класическите произведения. От Бах учим планове и пропорции на музикалния строеж; от Моцарт – мярка и простота; от Бетховен – размах и още много др.

На 31 година нямам почти никакви планове! Живеем в едно, така да се каже, майстерзингерско време, когато човек трябва денонощно да се бори за прехраната си, а в свободното време да прави изкуство. Може би обаче тая борба за живот е и борба за изкуство.

Творчески, винаги ме е вълнувал проблемът за изграждане на български музикален стил. Винаги съм считал, че той трябва да се оформи с помощта на три огромни фактора: опита от световната класическа музика, нашето песенно и ритмично богатство и историческия момент, който внася съдържание в творбата. Всеки опит да се пренебрегне един от тия фактори, превръща творче­ството на композитора в безсмислица.

Да желаеш и да сполучиш в изкуството, обаче, все пак, са две различни неща. И аз на свой ред съм преживял много творчески несполуки.

От 1932 година до 1947 година работих като корепетитор, диригент на хора, и директор на Народната опера. През това време, или по-право, в свободното си време завърших първата си опера „Янините девет братя“ (премиера през 1937 г.), поемата за хор и оркестър „Сватба“ по текст от Н. Фурнаджиев, която беше изпълнена само веднъж, предполагам поради своето остро за онова реакционно време съ­държание, много хорови, масови и др. песни, и най-сетне операта „Момчил“.

Фрагменти от текстове на Любомир Пипков.

************************

Биография на Любомир Пипков на сайта на Съюза на българските композитори.

https://ubc-bg.com/%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D1%80-%D0%BF%D0%B8%D0%BF%D0%BA%D0%BE%D0%B2/

*************************

Постановки на опери на Любомир Пипков в Софийската опера:

Янините девет братя (1929-32, 1937)

Премиерата е на 19.09.1937 г. Диригент е Асен Найденов, режисьор Хрисан Цанков, художник Пенчо Георгиев.

Втора постановка на 30.04.1961 г. Диригент Константин Илиев, режисьор Петър Щърбанов, художници Никола Тзсузов – Нева Тузсузова.

Трета премиера на 22.03.2018. Диригент Жорж Димитров, режисьор Пламен Карталов, художник Свен Йонке, костюми Станка Вауда.

Същата година на 12 май спектакълът е представен на Новата сцена на Болшой театър, Москва.

„Припомням си моите първи помисли за „Янините девет братя“ през 1929г. в Париж. В непреодолим смут от една първа сценична творба аз дирех Пенчо Георгиев заради неговата човешка мъдрост, ранна опитност и тънка поетична чувствителност. В малко безлюдно бистро в Монпарнас прекарвахме дълги нощни часове в тихи разговори. В погледа на Пенчо гореше пламък. Върху всяка случайно попаднала хартия той търсеше неспирно разрешения на трудните сцени и с удивителна проницателност обхващаше драматичната същност на произведението. Пенчо обладаваше безпогрешен усет за музика. Често пъти у дома, пред пианото, когато разглеждахме написаната през последните дни музика, в него припламваха нови идеи, нови разрешения. Той буйно рисуваше, чертаеше, проектираше и „Янините девет братя“ заживяваше нов живот в своето графично превъп-лъщение.

Това ли беше формата, в която моите звуци трябваше да се отлеят?“ (1941)

Момчил (1939-49, 1948)

Премиерата на операта е на 21.04.1948 г. в Софийската опера. Диригент е Асен Найденов, режисьор Михаил Хаджимишев, художник Ненко Балкански, хореограф Иван Тодоров.

Втората премиера е през 1953 г. Диригент е Константин Илиев, режисьор Драган Кърджиев – Михаил Хаджимишев, художник М. Бочева, хореографи Иван Тодоров – Маргарита Дикова.

Същата година Софийската опера представя тази постановка в Болшой театър Москва.

„Идеята за „Момчил“ избликна и се оформи у мене с го­ляма сила през 1939 година, когато германците започнаха нахлуванията в славянските земи. На 16 август 1939 година написах първите страници от увода към първото действие, преди още да имах текст от либретото на операта. Една и половина година по-късно, благодарение на Хр. Радевски и Ст. Загорчинов, вече мо­жах да започна цялостно работата. Събитията винаги са били тясно свързани с творчеството ми, И ако първата ми симфония спомня за войната в Испания, в „Момчил“ са проникнали всичките ми вълнения и възторзи предизвикани от грохота на втората го­ляма война. Сега за „Момчил“ има думата народа, нашата общественост, после, може би, пак аз, обаче не с думи, а с една нова творба.“

Антигона 43 (1962, 1963)

Постановката в Софийската опера е на 11.01.1964 г. Диригент е Васил Казанджиев, режисьор Николай Николов, художник Константин Радев.

През 1968 г. по време на гастрол на Софийската опера в Болшой театър, Москва е играна и операта „Антигона 43“.

***********************

Използваните снимки са от архива на композитора и от архива на Софийската опера