„Бог ме е дарил с глас и талант, който изисква изключителен труд .

Щастлив съм!”

 Г-н Консулов, кой запали песенната ви искра?

- Баща ми. Слушал е преди 9 септември 1944 г. най-прочутите тогава певци като Пертиле. Покрай татко, непрекъснатото въртене на грамофонни плочи, и аз на 9 години вече пеех италиански канцонети. Завърших Варненското музикално училище с пиано и тромпет. Във вокалния факултет на Музикалната академия бях ученик на проф. Илия Йосифов. Специализирах в Италия при именития Алдо Проти. Всяка роля, която в момента правя, е любимата. Когато преди време ме попитаха от коя партия съм, отговорих: От тази на великия италиански композитор Джузепе Верди.

 Оставам Вердианец завинаги.

 До колкото повече негови опери се докосвам, виждам, че безброй певци е направил щастливи. Оставил е на нас, баритоните, фантастични партии. Несравнимо удоволствие, благодарност е да даваш сценичен живот на музиката му. Мисля, че сред българските певци най-много Вердиеви роли направих аз. На Запад обогатих репертоара си главно с негови герои. Имах шанса да се докосна до 15 от всичките му 26 опери.

- 2006-а е годината на Моцарт - отбелязвате ли я с участие в негови заглавия?

- Дебютирах на професионалната сцена в Русе като Папагено от Моцартовата "Вълшебната флейта". В България бях и Гулиелмо от "Така правят всички". Повече от 60 спектакъла имам и като Дон Жуан. Не е възможна певческа кариера без Моцарт в чужбина. Там обаче ме ангажират с драматичния италиански репертоар и преди всичко с Верди. Моето пеене е актьорско, налага го времето. По моему участието в спектакъл е равно на 5 км бързо бягане. То е нерви, напрежение. И колкото по-нагоре вървиш, толкова повече се боиш днешният спектакъл да не е по-слаб от миналия. Много сезони съм на сцената, тя и днес за мен е храм за свещенодействие, дето не можеш да се разхождаш с шапка на главата и с цигара в ръка. Оперното изкуство е единствено за тези, които истински горят с него. С натрупването на годините повече и повече ти се пее. Неслучайно и преди нас прочути колеги са изричали: "Научаваш се да пееш на 50 години." Ако можехме да имаме още толкова десетилетия за изява...

- Не една и две са срещите ви със златните български гласове, с големите имена на съвременния музикален свят. Какви са звездите извън светлините на театъра?

- Единствено с Райна Кабаиванска не срещнахме артистичните си пътища. Наистина извисен си, когато до теб са великолепните партньори Николай Гяуров, Гена Димитрова, Анна Томова-Синтова, Александрина Милчева, Стефка Евстатиева, Никола Гюзелев. Като победител в конкурса на името на Лучано Павароти имах щастието да пея с прочутия италиански тенор в три спектакъла на "Бохеми" и два на "Любовен еликсир" във Филаделфия (САЩ). С Пласидо Доминго бяхме заедно в "Селска чест" и "Палячи" в Берлин. Незабравими спомени имам и от представленията с Мирела Френи, а и толкова още други големи певци. Всички те са много човечни не само на сцената, но и в живота. Няма ли я човещината, превръщаш се едва ли не в Нарцис. Ненормален е животът ти и не би могъл да бъдеш честен, верен в изкуството. Знаменитите певци са постигнали изключителната си техника с цената на много труд. Въпрос на интелигентност е да знаеш как да подредиш артистичния си живот, за да вървиш напред и нагоре.

- Модерният свят, луднал по печалби, оплетен в интернет мрежата, не убива ли изкуствата, включително и оперното?

- Да, така е. Но оперният театър има четиривековна история. От друга страна, днес човечеството е обхванато от страх за живота, за оцеляването си, изморено е от затрупваща го отвсякъде информация, реклами. Затова мисля, че е неминуемо връщането към красотата и романтиката на музикално-сценичните изкуства. Пример е честването не само в родината му Австрия, а по целия свят, на 250-годишнината от рождението на гениалния Моцарт. Залите се пълнят с хора, търсещи след напрегнатото всекидневие нещо истински стойностно - класиката. Някога певците са били най-важните в спектаклите. Сетне дойде времето на великите диригенти от ранга на Караян. В момента се налагат режисьорите. За съжаление из Европа има много модерно изкривени неща.

Ще припомня, че "кралят на басите", българинът Борис Христов навсякъде е отстоявал компетентното си мнение срещу криворазбрания модернизъм. Аз съм за модерни спектакли, защото не може да се показват постановки, както са правени преди век, абсурдно е. Но искам от модерния режисьор да ми обясни мотивацията си. Защо такъв, а не друг е прочитът му на дадената опера. Искам професионализъм, да разбера, че той не величае собственото си его със скандали и не само познава нотите, музиката, но я и обича. Искам да бъда запален от модерно мотивирано мислене.

- Покрай равносметката за юбилея откроявате ли роли, на които най-много сте дали от себе си, а те са ви носили радост?

- Трудно е да се отговори, да се обясни какво е да си с един или друг костюм. Огромно удовлетворение винаги ми е давала ролята на Макбет от едноименната опера на Верди. Въпреки страха на Макбет, в ролята има всичко, мъжка роля е. Поетична, човешка правдива е партията на Симоне Боканегра (отново Верди). Богат с гласово-артистични багри е и Яго ("Отело"). Именно Яго, най-лошият образ в музикалната литература, дава и ключ към добрите герои. Най-много съм пял Фалстаф - партията е като шампанско. "Отело" и "Фалстаф" са последните две опери на Верди. Великолепни, грандиозни са и изискват вокално-артистично богатство, майсторство.

Защо Борис Христов бе недостижим на сцената - защото бе не само феноменален глас, но носеше и божи артистичен плам.

И в големи, и в малки театри е трудно да доказваш себе си отново и отново. Отиваш и сякаш се хвърляш в дълбоки студени води. От всяка постановка, ако си умен, търсещ творец, научаваш нещо ново. Миналото лято бях поканен като Жорж Жермон ("Травиата") на фестивал в Германия и Франция. Пял съм десетки пъти партията. Наложи се да имам три последователни представления - в петък, събота, неделя. Което ме амбицира да покажа 100 процента концентрация, мобилизация. Критичен съм към себе си и не правя компромиси в работата си. Познаваш ли добре тялото, гласа си, нищо не пречи да си търсен артист 3-4 десетилетия, дори 50 години като Гяуров.

Зависи откъде идваш, каква ти е жилката, с кого си учил. Имах късмета в Музикалната академия да попадна на страхотни преподаватели. В живота, семейството, с огромното напрежение край нас не може без компромиси. Наричам ги хубави, защото ни помагат. Отстъпва силният, интелигентният. Немците имат израз: да стоиш над мечтите. Или да бъдеш топлият, да бъдеш добрият. Обръщайки се с вяра назад в годините, радвам се да призная, че никога не съм бил подлец, арогантен. Злобен е неможещият човек.

На това ме научи до известна степен галерията от образи, които продължавам да дарявам с обич на хората. Сила на характера се иска да надскочиш дребнотемието, лошотията. Тук помага и съпругата ми Стефани, някогашните разговори с Гена Димитрова. Тя казваше: „Не е дошло времето, не насилвай нещата. Мисля, че на белия свят идваме с мисия. Грях е, ако не я изпълниш, ако не я доведеш до хората.”

 Героите ми, партньорството с именити диригенти, режисьори, певци ме научиха преди всичко на високия, истинския професионализъм, на честност в изкуството. Ще напомня на младите колеги, устремени към бързия успех и големите хонорари, че дори и да са талантливи, нямат ли уважение към това, на което са се посветили, поемат ли неподходящ репертоар, нямат ли голямата техника, най-много 4-5 сезона да се задържат в театъра.

- Започнахте успешна кариера в България, защо не останахте тук?

- Нищо и никой. Наградите от международни конкурси бяха моят шанс, силата на съдбата (така се нарича една от оперите на Верди). След толкова години се убедих, че ние, певците, инструменталистите, в чужбина сме по-големи българи от сънародниците ни тук. Неслучайно ни наричат консули на културата на България по света. А при мен и фамилията ми е такава - Консулов. Имам добре уреден дом в Швейцария, задружно семейство, доста бъдещи ангажименти. Но може ли да си представите какво изпитвам в чужбина, когато чуя по радиото, телевизията, че над Варна или София времето ще е слънчево. Без да предизвиквам съдбата, бих казал, че съм щастлив човек с красива и много талантлива съпруга, с фантастичен син между нас - сам си избра да свири на цигулка.

Щастие е, че се докоснах до гениални произведения, че съм се родил сред певчески настроен народ. Никъде по света не се пее толкова, колкото в България. Бог ме е дарил с глас, талант, който изисква изключителен труд и лишения в много отношения.

Интервю на Иванка Иванова

В.”Дума”