Рихард Вагнер - живот и творчество
(1813-1883)
Вагнерианството
Мащабите на влияние на
личността, идеите и музиката на Рихард Вагнер, обхванали различни области на
изкуството и социално-политическия живот през 20. век, трудно могат да бъдат
сравнявани с тези на други композитори - негови съвременници. Цели поколения го
издигат в култ и се стремят да му подражават. Хармоничният и мелодичният му
език поставят началото на нови пътища за развитие на музикалното изкуство през
следващото столетие и намират своето продължение у Рихард Щраус, Едуард Елгар и
редица други композитори. Шарл Бодлер е възторжен негов почитател. Пол Верлен и
Стефан Маларме многократно демонстрират привързаността си към Вагнеровите идеи.
Творчеството на Томас Ман несъмнено е повлияно също от него, както, според
някои изследователи - и картините на Густав Климт, Ван Гог, Пол Гоген.
Начало на кариерата
Рихард Вагнер е роден в
Лайпциг. Той е едва на няколко месеца, когато баща му Карл Фридрих Вагнер
умира. Във формирането на бъдещия композитор основна роля изиграва вторият му
баща Лудвиг Гайер, актьор и художник. Началното си образование Рихард получава
в Дрезден, където семейството се е преместило временно, а после продължава да
учи в Лайпциг. Още от малък проявява интерес към театралните жанрове и в
периода 1830-1833 г. прави първите си опити да пише сценична музика.
В средата на 30-те години
Вагнер се сближава с група поети и музиканти, които са убедени, че времето на
класицизма е безвъзвратно отминало, а изкуството на такива представители на
ранния романтизъм като композиторът Карл Мария фон Вебер или писателя Е. Т. А.
Хофман, е остаряло и дори реакционно. Те се вдъхновяват от италианското
изкуство и от идеите на френските утопични социалисти, отхвърлят католическия
мистицизъм и се прекланят пред хедонизма и чувствените удоволствия. Идеите им
се оказват близки до светоусещането на Рихард Вагнер и оказват влияние върху
някои негови есета от тези години.
В периода 1834-1836 г. Вагнер
е музикален директор на пътуваща театрална трупа. Мотивът да приеме тази
длъжност е предимно личен - той е влюбен в една от водещите солистки на
трупата, Кристина Вилхелмина Планер (Мина). През 1836 г. те сключват брак,
който в началото е изпълнен с проблеми и неприятности. От 1837 г. в продължение
на по-малко от две години композиторът е музикален директор на театъра в Рига.
Именно там през 1838 г. започва работа над операта си "Риенци". Затънал в
дългове и поради това с отнет паспорт, Вагнер е принуден да напусне Рига
нелегално. Една нощ той, жена му и кучето им успяват тайно да се качат на един
малък кораб, отправил се към Лондон. Опасностите на пътуването, морските бури и
мрачната, величествена красота на норвежките фиорди, покрай които преминават,
са пресъздадени по-късно в операта му "Летящият холандец".
През есента на 1839 г.
композиторът е вече в Париж, изпълнен с надежди и с желание да се утвърди.
Времената обаче са трудни, а и идеите му не намират отзвук във френската
столица. Принуден е да изкарва прехраната си като прави аранжименти и пише
публицистични материали. Получава присъда за неизплатени дългове, която, по
всичко личи, не е била изпълнена. Все по-често Вагнер се замисля да се върне у
дома, в Германия.
Дрезден. "Летящият холандец", "Танхойзер", "Лоенгрин"
В периода 1842-1849 г. Вагнер работи като
капелмайстор в Дрезден с твърде недостатъчната годишна заплата от 1500 талера.
Той дирижира оперни спектакли и симфонични концерти. В задълженията му влиза и
композирането на музика за специалните придворни събития. Десетилетието на
40-те години е белязано със създаването на първите му значими опери. След
премиерата на "Риенци" в Дрезден, за кратко време са поставени три творби,
свидетелстващи по безспорен начин за неговото новаторство: "Летящият холандец"
(1843, Дрезден), "Танхойзер" (1845, Дрезден) и "Лоенгрин" (1850, Ваймар).
Премиерата на "Риенци" на 20 октомври 1842 г.
преминава с шумен успех. Творбата е изградена в стила на голямата френска опера
и свидетелства, че композиторът владее напълно особеностите на оперния жанр. Вагнер започва неговото обновяване
със следващата си опера - "Летящият холандец". В литературата, посветена на
творчеството му, се среща твърдението, че легендата за прокълнатия, скитащ се
из морето холандец, Вагнер е чул докато е пътувал от Рига към Лондон. Трудно е
да се каже дали това е така, но суровата красота на северния морски път със
сигурност е разпалила творческото му въображение. Почти във всичките си опери
от този момент нататък композиторът ще използва легендарни сюжети, в които
централно място заема идеята за изкуплението. Корабът на Летящия холандец,
който никъде не може да намери пристан и покой, потъва в съвършено спокойното
море в момента, в който Сента се хвърля във водата, отчаяна, че повече няма да
види своя любим. Силата на проклятието е победена от любовта, но пътят към нея
минава през смъртта. "Летящият холандец" е и първата опера, в която се
очертават посоките на оперната реформа на Вагнер.
Сюжетът на "Танхойзер" е
базиран върху средновековна легенда за грешника, в чиито ръце скитническата
тояга разцъфва като знак на Божието опрощение, и върху една новела на Е.Т.А.
Хофман за състезание на рицари през 13. век. Воден от идеята за синтез между
драматично и музикално развитие и поставил си за цел да постигне единна
драматургична линия във всички елементи на оперното цяло, до края на творческия
си път Вагнер сам преосмисля и преработва народните и литературните източници
на своите сюжети.
Още в първите си години като
капелмайстор в Дрезден Вагнер подготвя обширно предложение за подобряване на
работата, включващо нови серии от концерти, разширяване на репертоара и други.
След като чака повече от година отговор, най-накрая му съобщават, че идеите му
са отхвърлени. Въпреки административните пречки и откритата опозиция, той все
пак успява да осъществи някои от инициативите си, като изпълнението на Деветата
симфония от Лудвиг ван Бетовен през 1846 г. и на "Ифигения в Авлида" от Кристоф
Вилибалд Глук в негов собствен аранжимент през 1847 г.
По това време Вагнер работи
над следващата си опера "Лоенгрин" - още една вълнуваща приказка за борбата
между доброто и злото и за невъзможността доброто да царува трайно тук, на
грешната земя. В някои отношения в операта могат да се открият връзки с
установени оперни структури. Масовите сцени например или зловещата й фантастика
напомнят донякъде елементи от голямата френска опера. От друга страна в
"Лоенгрин" композиторът развива черти, водещи началото си от предишните му
творби: свобода при конструирането на оперните форми, богатство на хармоничния
език, постигнато чрез алтеровани акорди и чести модулации, семантика на
използваните тоналности, симфонизация на операта и други.
Композиторът е предполагал, че
"Лоенгрин", както и предишните му опери, ще бъде поставена в Дрезден. Събитията
обаче се развиват по друг начин. Републиканските идеи и революционната вълна,
обхванала Европа в края на 40-те години, не подминават Дрезден. А Вагнер е
силно чувствителен към всичко, което става около него. Неговите отхвърлени идеи
за създаване на немски национален театър и организиране на училище по драма към
него, за изборност на директора му, за разширяване мащабите на изява на
оркестъра и отделянето му като самостоятелна административна единица и т.н., до
голяма степен са отражение на републиканските идеи на епохата. Вагнер държи реч
пред видни републиканци, негови статии се публикуват редовно в тяхното
списание. След активното му участие в неуспешното Дрезденско въстание, когато
пруските ескадрони завладяват града през пролетта на 1849 г., той е принуден
спешно да го напусне.
Години на изгнание
От 1849 г. в продължение на повече от десет
години Вагнер живее в Швейцария. В Цюрих той завързва много полезни контакти. Близкото
му приятелство с две жени, с едната от които има и шумна любовна афера, му
осигурява средства за прилично съществуване - определена сума пари, която
дамите му изплащат ежемесечно. Друг негов благодетел и спонсор е търговецът Ото
Везендок. През 1853 г. той му осигурява финансова подкрепа за организирането на
три концерта с негова музика, подпомага пътуването му до Италия, изплаща
натрупаните му дългове, а през 1857 г. му предоставя безвъзмездно малка къща в
предградията на Цюрих. Любовта между Вагнер и жената на Везендок - Матилда,
която така и не прераства в реална връзка, е пресъздадена от композитора в
операта му "Тристан и Изолда".
По време на престоя си в Цюрих
Вагнер написва и няколко есета, по-значителни от които са "Изкуството и
революцията" (1849), "Художественото произведение на бъдещето" (1850), "Опера и
драма" (1850-1851) и други.
През 1850 г. във Ваймар, с
активното съдействие на Ференц Лист е представена за първи път операта
"Лоенгрин". Вагнер не присъства на премиерата. Той се лекува от кожно
заболяване и депресия. Писмата му от това време са пълни с оплаквания от
безрадостното му съществуване и мисли за самоубийство. Молбата му за милост към
краля на Саксония е отхвърлена. Композиторът се числи към политическите бежанци
и не може да се върне в родината си, а някои от неговите роднини там са
подложени на преследване.
Към 1853 г. Вагнер завършва
текста на "Пръстенът на нибелунга". Година по-късно се запознава с Артур
Шопенхауер, чиито философски и естетически идеи оказват влияние върху творчеството
му. През 1855 г. прекарва няколко месеца в Лондон и дирижира серия концерти.
Враждебното отношение на пресата, високомерието на англичаните и влажният
климат го правят дълбоко нещастен. Постановката на "Танхойзер" в Париж през
1861 г. се проваля поради използването й за политическа демонстрация и поради
отказа на Вагнер да включи балет във второ действие. Частичната амнистия от
1860 г. му позволява да се върне в Германия и той купува жилище близо до Майнц,
а жена си Мина, с която отдавна се е отчуждил, настанява в Дрезден. Там тя
умира през 1866 г. Вагнер наема обширен апартамент близо до Виена и го
обзавежда луксозно без да жали средства, но поради грозящата го опасност да
бъде вкаран в затвора за неизплатени дългове се принуждава спешно да напусне
австрийската столица.
Мюнхен,
Байройт. "Пръстенът на нибелунга"
През 1864 г. на баварския трон се възкачва
18-годишният Лудвиг II.
Страстен почитател на музиката на Вагнер той се превръща и в един от
най-големите му благодетели. Той погасява всички дългове на композитора,
отпуска му годишна стипендия в размер на 4000 гулдена, предоставя му луксозна
къща в Мюнхен и подпомага финансово постановките на следващите му опери, както
и първите издания на Байройтския фестивал през 1876 и 1882 г.
През 1865 г. на придворната
сцена е представена новата опера на Вагнер "Тристан и Изолда" - още една драма
за невъзможната любов, представена на границата между реално и нереално,
изследваща полусенките на чувствата чрез множеството лайтмотиви и
хроматизирания до крайност музикален език. Не е трудно да съзрем в нея
автобиографичен елемент. По времето, когато работи над партитурата, Вагнер се
разделя с Мина и преживява увлечението си по Матилда Везендок. В легендарния
сюжет той като че ли търси дълбоките основания за собствените си бурни чувства.
Голямата любов на композитора
е Козима - дъщеря на Ференц Лист и съпруга на диригента Ханс фон Бюлов, от
когото има две деца. През 1864 г. Козима пристига при Вагнер в Мюнхен, а през
следващата година се ражда първото им дете - Изолда. Връзката им скандализира
обществото и след раждането на третото им дете през 1869 г. тя е принудена да
поиска развод от съпруга си. През 1870 г. Козима и Вагнер сключват брак.
Солидната материална подкрепа,
която Лудвиг II Баварски
оказва на Вагнер предизвиква множество критики срещу него и активизира
противниците му. През декември 1865 г. Лудвиг е принуден от опозицията да
помоли композитора да напусне Мюнхен. Вагнер заедно с Козима и децата се
установява близо до Люцерн, от където продължава да дава политически съвети на
Лудвиг.
През 1868 г. с шумен успех в
Мюнхен преминава премиерата на "Нюрнбергските майстерзингери" - единствената
опера на Вагнер, която не е с легендарен сюжет и някои от героите й са
исторически личности. Това странно на пръв поглед обръщане към историческата
реалност има своите основания в политическите и естетическите възгледи на
композитора, отразени в литературните му творби от 60-те години и в опитите му
да формулира същността на "немския дух". Във финала на операта се прославя
обединението на Германия и утвърждаващата сила на изкуството.
През 1869 г., също в Мюнхен,
са представени първите две опери от тетралогията "Пръстенът на нибелунга" -
"Рейнско злато" и "Валкюра".
В продължение на години Вагнер мечтае да
построи театър, в който да се играят само неговите опери. Благодарение на
щедрата финансова подкрепа на Лудвиг II мечтата му придобива реални очертания. Първият камък на бъдещия театър е
положен на 22 май 1872 г., рождения ден на композитора, в Байройт. Скоро след
това Вагнер със семейството си се премества да живее там. Театърът, който
впечатлява с акустичните качества и техническите възможности, е открит през
1876 г. с три цикъла по четири оперни вечери, в които се представя "Пръстенът
на нибелунга". Присъства голяма част от музикалния и обществен елит на Европа,
императорът на Германия, императорът и императрицата на Бразилия, принцове от
редица европейски страни, над 60 кореспонденти от целия свят, включително и от
Ню Йорк. Реакциите са разнообразни - от възхищение пред начинанието до остра
критика на детайлите. Самият Вагнер не е бил напълно доволен от начина, по
който са представени оперите му, но се е надявал, че неудачите ще бъдат
преодолени при следващите постановки. Най-важното следствие от първия
Байройтски фестивал е, че Вагнеровите опери започват да се играят повсеместно в
оперните театри на Европа и Америка. Само през сезона 1877/1878 г. в
Берлинската опера са осъществени 223 представления на негови творби.
Тетралогията "Пръстенът на
нибелунга" е най-мащабният проект на Рихард Вагнер, над който той работи повече
от 20 години. Четирите опери, от които се състои - "Рейнско злато", "Валкюра",
"Зигфрид" и "Залезът на боговете", са предвидени да се изпълнят в четири
последователни вечери, но в наши дни това изискване не винаги се спазва. Те са
обединени от идеите за проклятието, което тегне над златото, за свободната
човешка воля, за изкуплението чрез смъртта и за любовта, възможна само в
отвъдното. В развитието на легендарния сюжет, в типовете герои и взаимоотношенията
между тях се откриват елементи от идеите на Фойербах, Прудон, Шопенхауер, всеки
от които в определен период е оказал своето влияние върху естетиката на
композитора. Оперите са свързани помежду си не само чрез развитието на
действието, но и чрез системата от лайтмотиви, обхващащи цялата музикална
тъкан, чрез тоналните връзки и хармоничните взаимоотношения.
Желанието на Вагнер е било
театърът в Байройт да се посещава безплатно. Но поради многото средства,
хвърлени за неговото построяване и за организацията на първия фестивал той е
принуден да се откаже от първоначалната си идея. Въпреки това приходите от
билети не могат да покрият разходите и за да намали поне малко загубите Вагнер
изнася серия от концерти със свои творби в новооткрития Royal Albert Hall в Лондон. Освен това сключва
договор с Лудвиг II,
предоставяйки му изцяло правата върху постановките на оперите му в Мюнхен и
Байройт. По този начин става възможна и премиерата на последната опера на
Вагнер - "Парсифал" на втория Байройтски фестивал през юли и август 1882 г. Няколко
месеца преди това здравето на композитора започва да се влошава. Той страда от
сърдечна недостатъчност и с надежда за по-добро лечение през есента на 1882 г.
заминава със семейството си за Венеция. Там умира през февруари 1883 г.
Погребан е в Байройт.
Лили Крачева
Из "Творци и
творби", ч. 2
С.: Марс 09, 2010
г.
